Селяните се събраха в подножието на стълбата. Светлината на факлите позлатяваше остриетата на мечовете. Глинис и Неса се колебаеха. Кити най-сетне успя да се освободи от Нийл и се втурна към сестра си, но навалицата я погълна.
Застанала на последното стъпало, Гуендолин вдигна поглед към осветеното от луната небе. Отникъде не се чуваше спасителният рев, не се виждаше и крилатата сянка, готова да й се притече на помощ.
Ако не беше толкова глупава да повярва в дракона, сега нямаше да стои тук; и да чака тълпата да я разкъса. Но и сега не съжаляваше — за нито една целувка, за нито една ласка.
Силна ръка я обхвана изотзад и я стопли. Ароматът на санталово дърво и подправки замая сетивата й. Сърцето й възликува.
Драконът се върна при нея, както й бе обещал.
Когато двамата излязоха под светлината, селяните ужасено се отдръпнаха назад. Гуендолин не можеше да им се сърди. Блестящият пистолет в ръката на мъжа беше недвусмислена заплаха. Пред него ръждясалите мечове и старите ками изглеждаха като играчки на глупави деца, решили да си поиграят на войници.
Когато заговори, той не го направи на студения, трезв английски, а на пеещия, вълнуващ диалект на своята родина.
— Съветвам ви да се махнете от двора на този замък, добри хора, ако искате да се отървете живи. Никой няма да вземе главата на дракона, нито ще гори вещици. Уейркрейг Касъл отново е в ръцете на своя законен собственик и повелител, водача на клана Маккълог.
18
Гуендолин се вцепени в ръцете на дракона и отчаяно се опита да преглътне шока, който й причини гласът. Беше вярвала, че никога повече няма да го чуе. Безброй нощи, прекарани в пиене и пушене на пури, бяха направили прекрасния баритон чужд за ушите й, но в него бяха останали тонове, които познаваше като ударите на собственото си сърце.
Рос беше толкова блед, сякаш бе видял смъртник, но мускулестата ръка, която стягаше талията на Гуендолин, изобщо не беше на призрак.
Времето бързо се върна назад и Гуендолин си припомни ясно онзи съдбоносен миг преди две седмици, когато бе останала сама в двора на замъка. Драконът бе напуснал с развяна наметка скривалището си и от ноздрите му беше лумнала сребърна пара. Неспособна да отвърне поглед, тя бе проследила как лицето му — това красиво, ужасяващо, невъзможно лице — се отдели от сянката и се очерта съвсем ясно.
Разумът и логиката й бяха забранявали всеки спомен. До този момент.
Тя се обърна бавно към него.
И веднага разбра, че е била глупачка да смята Бърнард Маккълог за обикновен смъртен. Смарагдовозелените очи светеха с дяволски блясък, лицето му беше с внушаващата страхопочитание красота на архангел. Разбъркани тъмни къдрици, небрежно стегнати на тила с черна кадифена панделка, смекчаваха строгите черти. Непоколебимата брадичка беше като контрапункт на чувствената уста, в която нямаше нищо божествено — тя изглеждаше създадена за земни наслади и изкушаваше и най-добродетелната жена.
Нито един белег, нито една дребна деформация не нарушаваше красотата на това лице; само слънцето, вятърът и необузданият живот бяха оставили следите си през годините. Гуендолин не устоя и плъзна върховете на пръстите си по бръчките на челото, спря в ъгълчетата на очите му и слезе към дълбоките линии около устата. Тези признаци на ранимост не разрушаваха общото впечатление, напротив, правеха го още по-неустоим.
Тя оттегли рязко ръката си. Почувства се измамена в самото дъно на душата си — любимият й дракон не беше чудовище, а самата красота. Досега се беше смятала за умна, а той я направи пълна глупачка.
Не можеше нито да го гледа, нито да отвърне поглед от него, затова се освободи от прегръдката му.
Той вече не беше далечното момче от спомените й. С тесни бедра, но много по-едър и с по-широки рамене, отколкото си го беше представяла. Така и не бе обул ботушите си, отворената риза разкриваше впечатляващия гръден кош. Небрежната му външност подчертаваше още повече силата, която беше скрита в него. Зареденият пистолет изглеждаше съвсем естествено в ръката му, сякаш беше роден стрелец.
Гуендолин се отдръпна още назад, опитвайки се да избегне неизбежното. Неговото внимание беше насочено не към множеството, а към нея. Свободната му ръка стисна китката й и погледът му потъмня. В очите му светна въпрос.
— Не можех просто да те напусна — проговори тихо, настойчиво той. — Трябваше да се върна.
Да чуе гласа на дракона от измамническата уста на Бърнард — това беше повече, отколкото Гуендолин можеше да понесе.
— Е, поне този път не се наложи да чакам петнадесет години — изсъска тя.