Едва произнесъл тези думи, пистолетът на Бърнард се опря в брадичката му и той се притаена страхливо в близката стена. Гласът на Маккълог прозвуча приглушено, но всички в двора го чуха.
— Учудвам се, че за цели петнадесет години не си се научил как да се отнасяш към дамите. Колко пъти трябва да ти повтарям: никога не забравям, когато се отнасят несправедливо към човек от моя клан!
Рос погледна с разширени от страх очи в лицето на мъжа, роден да определя съдбата на селяните от Балиблис.
— Аз… не исках да кажа това… Простете ми, сър, съжалявам… — заекна той също както в онази лятна сутрин преди много години.
Гуендолин беше смаяна: значи Бърнард беше запомнил онзи ден също както го помнеше тя. Всъщност защо не? Това беше последният му ден на свобода. Последният ден, когато беше яздил на воля по хълмовете на родната страна като господар на съдбата си.
Мъката заплашваше да разкъса сърцето й. Докато той беше мъж без минало, тя беше вярвала, че може да сподели бъдещето си с него. Сега това беше невъзможно. Замъкът беше останал пощаден от факлите на гневната тълпа, но нейният горещо обичан дракон бе намерил смъртта си в пламъците и се бе превърнал в пепел като останалите й мечти.
Правейки се, че не забелязва подигравателните физиономии на Кити и Тапър, Гуендолин изтича надолу по стълбата и дръпна Бърнард за ръката. Той се обърна бавно, което даде възможност на пребледнелия Рос да се отдръпне, и я погледна по начин, който тя не беше очаквала. Тя се опита да издържи на погледа му, но се уплаши от обезоръжаващата светлина в очите на момчето, което бе обичала някога.
— Не е нужно да ме защитавате, господарю — проговори бавно тя. — Аз не ви принадлежа и никога няма да ви принадлежа.
Остави го да я гледа изумено и си проби път през навалицата към портата. Искаше да се махне колкото се може по-бързо. Щом излезе навън, забърза, колкото я носеха краката.
Гуендолин седеше на една скала и се взираше във вълните. На това място прибоят не беше така силен. Шепот, а не рев. Ледената пяна мокреше лицето й, но тя не я усещаше. Нямаше представа как беше стигнала до тази уединена част на брега. След като бе излязла от крепостта, беше тичала дълго, без да знае накъде. Селото й беше чуждо — както някога замъкът. И тук, и там се чувстваше чужда. Вече нямаше свое местенце на този свят.
По някое време се бе отклонила от пътя и беше тръгнала по тясната пътека, която заобикаляше замъка и слизаше по скалите. Дори когато излезе на плажа, тя продължи да върви, само и само да се отърве от сянката на замъка.
Уейркрейг Касъл вече не беше леговището на дракона, а само най-обикновена, западаща руина. Скоро бледата светлина на утрото щеше да освети изгорените покои и разрушените кули и да разкрие цялата им грозота. Нощта отминаваше и тя нямаше друг избор, освен да се събуди от прекрасния сън, който през последните две седмици беше нейният живот.
Тя вдигна лице към равнодушната луна. След малко чу тихи стъпки.
— Все още не сте се научили да благодарите, както подобава, когато някой ви спаси кожата.
Гуендолин се изправи и видя Бърнард Маккълог да стои малко настрана от нея бос в пясъка. Вятърът издуваше ризата му и рошеше тъмната коса.
— Учудвам се, че не разрешихте на селяните да ме изгорят — отвърна тя. — Така щяхте да си спестите разкритието.
— Не можех да ви оставя в ръцете на тълпата, въпреки че не исках да научите истината по този начин и в такава обстановка. Ала когато видях, че те ще ви причинят повече страдание, отколкото аз бих могъл, трябваше незабавно да се намеся.
— О, нима сте възкръснал от мъртвите заради мен? Вероятно би трябвало да се чувствам поласкана. И кога щяхте да ми кажете кой сте в действителност? — Бузите й се зачервиха и това я ядоса. — След като ви пусна в леглото си или преди това?
Мъжът поклати безпомощно глава.
— Имаше мигове, в които копнеех да ви кажа. Когато ви целунах за първи път. В нощта, когато бушуваше бурята… Когато ми разказахте как селяните отнесли тялото ми в долината… когато плакахте за мен.
— Това беше съвсем малка част от сълзите, които съм изплакала за вас през последните години. Но вие го знаете отдавна, нали? Защото ви разкрих сърцето си. А вие стояхте пред мен и най-спокойно слушахте обясненията ми какво достойно за обич, какво невероятно момче сте били и как съм ви обожавала. — Тя се извърна, болна от срам. — Колко ли смешна съм изглеждала в очите ви!