— Бил е там и макар че може да е било само за няколко секунди, съвсем е обърнал мястото с краката нагоре. Всички ръкописи са изгорени, сините пламъци мъждееха сред бялата им пепел. Цилиндрите от твоя фонограф също са били хвърлени в огъня и восъкът го е подсилил.
Тук го прекъснах.
— Слава Богу, че има още едно копие в касата!
За миг лицето му грейна, но отново оклюма, щом продължи:
— Изтичах на долния етаж, но не намерих и следа от него. Погледнах в стаята на Ренфийлд, но там нямаше нищо освен…!
Той отново прекъсна.
— Продължете — каза дрезгаво Харкър.
Той наведе глава, навлажни устни с език и добави:
— Освен че нещастникът е мъртъв.
Г-жа Харкър вдигна лице и като ни изгледа един след друг, каза сериозно:
— Да бъде волята Божия!
Нямаше как да не почувствам, че Арт премълчаваше нещо, но тъй като съобразих, че го прави умишлено, не казах нищо. Ван Хелзинг се обърна към Морис и каза:
— А вие, приятелю Куинси, имате ли нещо за казване?
— Малко — отговори той. — Може да е съвсем случайно, но в момента не съм сигурен. Реших, че е добре да разбера, ако е възможно, къде ще отиде графът, когато излезе от къщата. Не го видях, но забелязах как един прилеп се издига от прозореца на Ренфийлд и полита на запад. Очаквах, че под някакъв образ ще се върне в Карфакс, но той очевидно е търсил друго убежище. Няма да се върне тази нощ, защото на изток небето почервенява и зората наближава. Трябва да действаме утре!
Той изрече последното през стиснати зъби. За около две минути цареше мълчание и ми се стори, че чувах сърцата ни. Тогава Ван Хелзинг каза, полагайки много нежно ръка върху главата на г-жа Харкър:
— А сега, мадам Мина — клета скъпа, скъпа мадам Мина — разкажете ни точно какво се случи. Бог ми е свидетел, че не искам да бидете наранена, но е нужда да знаем всичко. Засега, повече от всякога, трябва цялата работа да бъде свършена бързо, решително и на всяка цена. Денят наближава до нас, в който всичко трябва да приключи, ако това е възможно, и сега имаме шанс да живеем и учим.
Бедната мила лейди потръпна и долових напрежението, с което тя притисна своя съпруг по-близо до себе си и започна да свежда глава все по-ниско до гърдите му. Тогава тя вдигна лице гордо и протегна едната си ръка към Ван Хелзинг, който я пое със своята и крепко я задържа, след като се наведе и я целуна почтително. Другата ѝ длан беше вплетена в тази на съпруга ѝ, който я прегърна закрилнически. След кратко мълчание, в което очевидно подреждаше мислите си, тя подхвана:
— Взех приспивателното, което така любезно ми бяхте дали, но дълго време то не подейства. Сякаш се разсънвах повече и безбройни мисли започнаха да заливат ума ми — всички свързани със смърт и вампири, с кръв, болка и тревоги.
Съпругът ѝ неволно изстена и тя се обърна към него, като му каза любящо:
— Не се измъчвай, скъпи. Трябва да си смел и силен и да ме подкрепиш в тази ужасна задача. Ако само знаеше какво терзание е за мен дори да разкажа за всички тези страхове, би разбрал колко се нуждая от помощта ти. Та стана ми ясно, че трябва да засиля действието на лекарството чрез волята си, ако изобщо щеше да ми бъде от полза, затова решително се настроих да заспя. И наистина сънят трябва скоро да ме е навестил, защото не си спомням повече. Джонатан не ме е събудил при влизането си, понеже следващото, за което се сещам, е, че той лежеше до мен. В стаята имаше същата рядка бяла мъгла, която и преди бях забелязвала. В момента нямам представа дали знаете за това. Ще го прочетете в дневника ми, който ще ви покажа по-късно. Долавях същия неясен ужас, който ме беше обхващал преди, и онова чувство за нечие присъствие. Обърнах се да събудя Джонатан, но се оказа, че спи толкова дълбоко, сякаш той беше взел приспивателното, а не аз. Опитах, но не можах да го разсъня. Това много ме уплаши и се огледах ужасена наоколо. Тъкмо тогава сърцето ми замлъкна — до леглото, сякаш беше излязъл от мъглата — или по-скоро все едно мъглата се бе превърнала в неговата фигура, понеже тя беше изчезнала напълно — стоеше един висок слаб мъж, облечен изцяло в черно. Веднага го познах от описанието на другите: восъчното лице, носа с висока гърбица, върху който светлината падаше като тясна бяла ивица, разтворените алени устни с остри бели зъби между тях и червените очи, които ми се стори, че бях виждала при залеза в прозорците на църквата „Сейнт Мери“ в Уитби. Познах също червеникавия белег на челото му, където Джонатан го е ударил. За миг сърцето ми спря и щях да изпищя, само че бях вцепенена. Междувременно той заговори с пронизителен и остър шепот, гледайки към Джонатан, сякаш се обръщаше към него: „Тишина! Ако издадете и звук, ще го хвана и ще му разбия главата пред очите ви“. Бях ужасена и прекалено объркана, за да направя нещо. С подигравателна усмивка той сложи едната си ръка върху рамото ми и като ме стисна здраво, оголи гърлото ми с другата. Докато правеше това, той каза: „Първо малко освежаване като награда за моите усилия. По-добре да седите мирна. Това не е първият път, нито пък вторият, когато вашите вени утоляват жаждата ми!“. Бях объркана и твърде странно, но не исках да му попреча. Предполагам, че това беше част от ужасната му прокоба, когато докосне жертвите си. И ах, Боже мой, Боже мой, смили се над мен! Той положи зловонните си устни върху шията ми!