Когато д-р Ван Хелзинг и д-р Сюърд се върнаха от посещението си при клетия Ренфийлд, се захванахме сериозно с онова, което имахме за вършене. Първо, д-р Сюърд ни каза, че когато заедно с д-р Ван Хелзинг отишли долу до стаята, те заварили Ренфийлд да лежи вцепенен на пода. Лицето му било посиняло и натъртено, а всички кости на врата — счупени.
Д-р Сюърд попитал санитаря на смяна в коридора дали е чул нещо. Той си признал, че както си седял полузадрямал, внезапно до него достигнали шумни гласове от стаята и тогава Ренфийлд извикал силно няколко пъти „Боже! Боже! Боже!“, след което се чуло падане и когато влязъл в стаята, го заварил да лежи на пода по очи точно както докторите го видели. Ван Хелзинг попитал дали е чул „гласове“ или „глас“, и той казал, че не е сигурен. В началото му се сторило, че там били двама души, но понеже нямало никого в стаята, вероятно е бил само един. Можел да се закълне, стига да е необходимо, че думата „Бог“ била изречена от пациента. Д-р Сюърд ни каза, когато останахме сами, че не иска да навлиза в подробности по тази тема. Въпросът за следствие трябваше да бъде обмислен, но то никога не би установило истината, тъй като никой няма да повярва в нея. При това положение той реши, че по показанията на санитаря може да издаде акт за смърт поради злополука при падане от леглото. В случай че следователят го изиска, ще се проведе формално разследване, разбира се, със същия изход.
Когато започнахме да обсъждаме въпроса за следващите ни действия, първото нещо, което решихме, беше, че Мина трябва да бъде напълно осведомявана и абсолютно нищо — без значение колко е болезнено — не бива да ѝ се спестява. Тя самата се съгласи с ползата от това, но ми беше жал да я гледам така смела, а в същото време скръбна и дълбоко отчаяна.
— Трябва да избягваме всякакви потайности — каза тя. — Уви, вече имахме достатъчно много! Освен това няма нищо на света, което може да ме нарани повече от това, което вече съм преживяла — отколкото страдам сега! Каквото и да се случи, ще ми даде нова надежда и повече смелост!
Докато говореше, Ван Хелзинг я гледаше втренчено.
— Но скъпа мадам Мина, не се ли страхувате? — каза ненадейно той, макар и тихо. — Не за себе си, а за другите след това което се случи?
Когато тя отвърна, чертите на лицето ѝ застинаха, но очите ѝ засияха с богобоязънта на мъченица:
— О, не! Защото вече съм решила!
— Какво? — попита той учтиво, докато ние се бяхме смълчали, понеже всеки имаше своята бегла представа за какво говори тя.
Отговорът ѝ дойде съвсем непринудено, все едно просто излагаше някакъв факт:
— Че ако открия в себе си — а аз зорко ще следя за това — следа от злонамереност към някого, когото обичам, ще умра!
— Нима бихте се самоубила? — попита той дрезгаво.
— Бих, ако нямах приятели, които ме обичат, които биха ми спестили подобно мъчение и една толкова отчаяна постъпка!
Докато говореше, тя го гледаше многозначително. Професорът беше седнал, но веднага се изправи, приближи се до нея и постави длан върху главата ѝ.
— Дете мое, има един такъв, стига да беше за ваше добро — каза важно той. — Аз мога да поема отговорността за себе си пред Бога да ви осигуря подобна евтаназия дори в този миг ако така беше най-добре. Не ако беше безопасно! Но дете мое…
За момент сякаш не му достигаше въздух и силен плач се надигна в гърлото му. Той го преглътна и продължи:
— Тук има някои, които биха застанали между вас и смъртта. Не бива да умирате. Не бива да умрете от ничия ръка, но най-малко — от вашата собствена. Докато другият, който отрови щастливите ви дни, не е наистина мъртъв, не бива да умирате, защото, ако той още преживява като немъртъв, смъртта дори би ви направила каквото е той. Не, трябва да живеете! Трябва да се борите и стремите към живота, макар смъртта да изглежда като дар неописуем. Ще влезете в схватка със самата Нея дори да ви е навестила в радост или мъка, денем или нощем, в безопасност или при угроза! Заради спасението на душата ви повелявам да не умирате — не, нито да мислите за смърт — докато това ужасно зло не ви отмине.
Бедничката пребледня като мъртвец и потръпна от уплаха, както съм виждал плаващи пясъци да се разклащат и вълнуват пред прииждащия прилив. Всички мълчахме и не можехме да сторим нищо. Накрая тя се успокои и като се обърна към него, каза мило, но толкова, толкова сиротно, протягайки ръка:
— Обещавам ви, скъпи мой приятелю, че ако Господ ми позволи да живея, ще се боря за това, докато, ако бъде Неговата воля, този ужас не ме отмине.
Тя беше толкова смела и мила, че всички почувствахме как сърцата ни крепнат от жертвоготовност за нея. Започнахме да обсъждаме какво трябва да предприемем. Казах ѝ, че ще получи всички документи от касата и всички книжа, дневници и фонографски записи, които може да използваме от тук нататък и че тя ще води записките, както правеше преди. Беше доволна от възможността да прави каквото и да е — ако „доволна“ може да се каже за участието в нещо толкова зловещо.