Тогава аз подскочих, като извиках:
— Тогава, за Бога, нека тръгнем веднага, защото губим време. Графът може да отиде на „Пикадили“ по-рано, отколкото си мислим.
— Няма начин! — каза Ван Хелзинг, вдигайки ръка.
— Но защо? — попитах.
— Забравихте ли — отвърна, но вече с усмивка, — че снощи той си направи голямо угощение и ще спи до късно?
Да съм забравил! Дали някога ще го направя — бих ли могъл? Може ли който и да е от нас някой ден да забрави онази ужасна сцена? Мина се бореше упорито да запази самоотверженото си самообладание, но болката я надви. Тя оброни лице в шепи, затрепери и зарида. Ван Хелзинг не беше имал намерение да ѝ припомня страховитото преживяване. Той просто забрави за присъствието и участието ѝ в работата, унесен в размишленията си. Когато осъзна какво е казал, беше ужасен от недомислието си и опита да я утеши.
— Ах, мадам Мина — каза той, — скъпа, мила мадам Мина, уви, точно аз от всички, които безкрайно ви ценят, казах нещо толкова разсеяно. Тази моя глупава стара уста и безполезната ми изкуфяла глава не го заслужават, но ще го преглътнете, нали?
Докато говореше, той ѝ се поклони ниско. Тя пое ръката му и като го гледаше през сълзи, каза дрезгаво:
— Не, няма да го забравя, защото го помня добре, а с него имам и толкова много хубави спомени за вас, че ще ги запазя всички. Сега се налага скоро всички да вървите. Закуската е готова и трябва да се храним, за да сме силни.
Докато закусвахме, цареше особена обстановка. Опитахме да сме ведри и да се окуражаваме взаимно, а Мина беше най-весела и лъчезарна от всички. Когато приключихме, Ван Хелзинг се изправи и каза:
— И така, скъпи мои приятели, продължаваме със страховитото ни начинание. Всички ли сме въоръжени както през онази нощ, когато за първи път посетихме леговището на неприятеля? Въоръжени както срещу безплътни, така и физически набези? — всички го уверихме в това. — Тогава е наред. Сега, мадам Мина, във всеки случай сте в пълна безопасност до залеза, а ние ще се върнем преди това, ако… Ще се върнем! Но докато още не сме тръгнали, нека видя, че сте в безопасност при нападение само срещу вас. След като слязохте долу, аз подготвих стаята ви, поставих известните ни защитни вещи, така че Той не би могъл да влезе. Нека сега предпазя вас самата. Допирам на челото ви това парченце света нафора в името на Отца, Сина и…
Последва страховит писък, от който сърцата ни почти застинаха. Щом той постави нафората върху челото на Мина, тя го изгори — жигоса плътта, сякаш беше късче нажежен до бяло метал. Умът на моята клета любима ѝ подсказа какво значи това още щом нервите ѝ сигнализираха за болката. Изпитаното и осъзнатото така я завладяха, че не можа да сдържи този крясък, израз на терзанието ѝ. Но мислите ѝ скоро се въплътиха в думи. Ехото от крясъка още не беше престанало да кънти във въздуха, когато тя се опомни и падна на колене върху пода във внезапен изблик на срам. Скривайки лице зад красивата си коса, както прокаженият прави със старото си наметало, тя зарида:
— Нечиста! Нечиста! Дори Всемогъщият отбягва скверната ми плът! Ще нося този белег на срама върху челото си до Съдния ден.
Всички мълчаха. Аз се свлякох до нея в пристъп на безнадеждна скръб и я прегърнах силно. За няколко минути сиротните ни сърца затуптяха като едно, докато приятелите ни извърнаха очи, тихо ронещи сълзи. След това Ван Хелзинг се обърна и каза тържествено, толкова тържествено, че нямаше как да не почувствам неговото вдъхновение. Той все едно не беше на себе си:
— Може би ще носите този белег, докато Бог сам намери, както със сигурност ще стори, в Съдния ден да поправи всички злини на земята и на Своите деца, които Той е причинил върху им. И ах, мадам Мина, скъпа моя, мила моя, нека ние, които ви обичаме, бъдем там и видим, когато този ален белег, знак на Божият промисъл за случилото се, ще се заличи и остави челото ви чисто, като сърцето, което познаваме. Също толкова сигурно, колкото че сме живи, този белег ще избледнее, когато Господ сметне за правилно да вдигне бремето, което ни тежи. Дотогава ние носим Кръста си, както Неговият Син е направил в подчинение на волята Му. Може би ние сме посочено от Неговото благоволение оръдие и се изкачваме по Негова заповед като онзи другия сред удари от бич и срам, сред кръв и сълзи, сред съмнения и страх и всичко това е разликата между Бога и човека.
В думите му имаше надежда и утеха, които приканваха към смирение. Заедно с Мина почувствахме това и едновременно поехме по една от ръцете на стареца, приведохме си и ги целунахме. След това, без да кажем и дума, всички коленичихме заедно и като се държахме за ръце, се заклехме да бъдем верни един на друг. Ние, мъжете, се врекохме да вдигнем булото на скръбта от лицето на тази, която всеки от нас обичаше по свой начин, и се помолихме за подкрепа и напътствия в страшната задача, която ни очакваше.