Накрая видяхме как пристига една четириколка. Лорд Годълминг и Морис излязоха от нея с отмерена походка, а от капрата се спусна един набит отруден човек с грубо изплетена кошница за инструменти. Морис плати на файтонджията, който докосна шапката си и потегли. Двамата изкачиха стълбите и лорд Годълминг поясни какво иска да се свърши. Майсторът свали палтото си спокойно и го метна върху един от коловете на оградата, казвайки нещо на един полицай, който точно тогава преминаваше безцелно наблизо. Същият кимна в знак на съгласие, а ключарят клекна на земята и постави кошницата до себе си. След като затърси нещо в нея, той извади някои инструменти, които прилежно сложи наблизо. После се изправи, погледна през ключалката, духна в нея и отбеляза нещо, обръщайки се към тези, които го бяха наели. Лорд Годълминг се усмихна и човекът вдигна една доста голяма връзка ключове. Като избра един от тях, той го пъхна в ключалката и започна да я проучва, сякаш опипваше пътя си в нея. След като си поигра известно време, опита с втори, а после — трети. Накрая той бутна леко вратата, тя се отвори и тримата влязоха в приемната. Ние поседяхме още. Пурата ми бързо изгоря напълно, а тази на Ван Хелзинг съвсем изгасна. Чакахме търпеливо, когато видяхме как майсторът излезе и внесе вътре кошницата си. След това задържа вратата притворена с колене, докато напасне един ключ в нея. Накрая го връчи на лорд Годълминг, който извади портфейла си и му даде нещо. Мъжът докосна шапката си, взе кошницата, облече палтото си и тръгна. Съвсем никой не забеляза цялата операция.
Когато човекът се отдалечи достатъчно, ние тримата пресякохме улицата и почукахме на вратата. Куинси Морис веднага ни отвори, а в това време лорд Годълминг стоеше до него и си палеше пура.
— Мястото вони толкова противно — каза последният, когато влязохме.
Наистина вони противно като стария параклис в Карфакс, а с досегашния си опит съзнавахме пределно ясно, че графът се е разполагал там доста свободно. Тръгнахме да огледаме къщата, като всички се придържахме заедно в случай на нападение, понеже знаехме, че неприятелят ни е силен и лукав, а в момента нямахме представа дали графът е в сградата, или не. В трапезарията, която беше оттатък приемната, открихме осем сандъка с пръст. Бяхме попаднали само на осем от девет! Работата ни не беше приключила и никога нямаше да привърши, докато не намерим липсващия. Най-напред отворихме кепенците на прозореца, който гледаше към тесен, покрит с плочи двор пред бялата лицева страна на една конюшня, боядисана така, за да изглежда като фасада на малка къщичка. Тя нямаше прозорци, затова не се бояхме, че може да ни наблюдават. Не губихме повече време да оглеждаме сандъците. Отворихме ги един по един с инструментите, които бяхме донесли, и постъпихме с тях както с онези в стария параклис. Беше очевидно, че графът не е в къщата, и се заехме да търсим останалите му вещи.
След като прегледахме набързо другите стаи от мазето до тавана, стигнахме до заключението, че всички неща, които вероятно принадлежат на графа, се намират в трапезарията, и затова се захванахме с внимателното им проучване. Те бяха на масата в нещо като подреден безпорядък. В един голям вързоп листове имаше нотариален акт за къщата на „Пикадили“, актове от покупката на къщите в Майл Енд и Бърмъндзи, хартия за писма, пликове, перодръжки и мастило. Всички бяха покрити с тънка амбалажна хартия, за да не прашасват. Намерихме също четка за дрехи, четка за коса, гребен, кана и леген — пълен с мръсна вода, която червенееше може би от кръв. Най-накрая имаше и една малка купчинка ключове с всякакви видове и размери, които вероятно бяха за другите къщи. След като разгледахме тази последна находка, лорд Годълминг и Куинси Морис си записаха внимателно различните адреси на къщи в източната и южната част на града, взеха голямата връзка ключове и тръгнаха, за да унищожат сандъците на тези места. Останалите сме тук и чакаме, доколкото ни стига търпение, или те да се върнат, или да дойде графът.
Глава XXIII
3 октомври. Сякаш цяла вечност чакахме да пристигнат Годълминг и Куинси Морис. Професорът опитваше да държи мислите ни заети, като ги ангажираше през цялото време. Разбрах благородната му цел по косите погледи, които от време на време хвърляше към Харкър. Бедният, тъжно е да видиш как мъката го е завладяла. Довчера беше прям, щастлив човек със здраво младежко лице, тъмнокестенява коса и изпълнен с енергия. Днес той е измъчен слаб старец, чиито бели коси напълно подхождат на хлътналите му зачервени очи и изписани с горест черти на лицето. Енергията му обаче е все още непокътната, всъщност той е като жив огън. Може би това ще бъде неговото избавление, защото ще го поддържа през тези моменти на отчаяние, и ако всичко мине добре, той ще се събуди отново за житейските реалности. Бедният, мислех си, че собствените ми тревоги са достатъчно лоши, ала неговите… Професорът разбира това достатъчно добре и дава всичко от себе си, за да поддържа ума му зает. При тези обстоятелства онова, за което говореше, представляваше изключителен интерес. Доколкото помня, беше следното: