Хукнахме натам и го видяхме да тича невредим на земята. Като изкачи бързо стъпалата, той прекоси покрития с камък двор и отвори вратата на конюшнята. Там се извърна към нас и заговори:
— Смятате да ми попречите вие — с пребледнелите си лица, един подир друг като овце на заколение. Всички ще съжалявате! Мислите, че сте ме оставили без място за покой, но аз имам още. Отмъщението ми едва сега започва! Ще го разпростра през вековете и времето е на моя страна. Момичетата, които всички вие обичате, са вече мои, а чрез тях вие и още други ще ми принадлежите — мои роби, които да изпълняват повелите ми, които да бъдат мои лешояди, щом искам да се храня. Ба-а!
С презрителна усмивка той прекоси прага и ръждивото резе изскърца, докато графът залостваше вратата след себе си. Друга врата някъде оттатък се отвори и се затръшна. След като вече бяхме осъзнали затруднението да го последваме през конюшнята и тръгнахме към приемната, пръв от нас заговори професорът:
— Научихме нещо… много! Въпреки смелото си изказване той се бои от нас, бои се от времето, бои се да иска! Ако не, защо избърза толкова? Или ушите ми не са наред, или тонът му го издаде. Защо взе онези пари? Схващате бързо. Вие сте ловци на диви зверове и разбирате това. Колкото до мен, убеждава ме, че нищо тук не може да му е от полза, в случай че се върне.
Докато говореше, той сложи останалите пари в джоба си, взе нотариалния акт с вързопа, както Харкър го беше оставил, и хвърли всичко останало в камината, като я запали с клечка кибрит.
Годълминг и Морис се втурнаха към двора, а Харкър се наведе от прозореца, за да проследи с поглед графа. Той обаче беше залостил вратата на конюшнята и докато я разбият, от него не беше останала и следа. Заедно с Ван Хелзинг опитахме да поразпитаме от задната страна на къщата, но улицата с конюшни пустееше и никой не го беше видял да си тръгва.
Вече беше късно следобед и залезът наближаваше. Трябваше да признаем, че партията ни е приключила. С натежали сърца се съгласихме с професора, когато той каза:
— Нека се върнем при мадам Мина — бедната клета скъпа мадам Мина. Засега не можем да направим нищо повече, а там поне ще я пазим. Но не бива се отчайваме. Има още един сандък с пръст и ще се опитаме да го открием, и когато това е свършено, всичко вече ще бъде наред.
Забелязах, че той говори възможно най-неустрашимо, за да успокои Харкър. Той пък горкият беше съвсем съсипан. От време на време изпускаше някоя тиха въздишка, която не можеше да потисне — мислеше за своята съпруга.