С тъга на сърцето се върнахме у нас, където заварихме г-жа Харкър, която ни очакваше с доловимо щастие, което правеше чест на смелостта и безкористността. Щом видя израженията ни, лицето ѝ пребледня като на мъртвец: за секунда-две очите ѝ се притвориха, като че се молеше тайно, а след това тя каза ведро:
— Никога не бих могла да ти се отблагодаря достатъчно. Ах, бедният ми любим! — с тези думи тя пое сивкавата ръка на съпруга си в своите длани и я целуна. — Сложи клетата си глава тук и полегни. Всичко вече ще бъде наред, скъпи! Господ ще ни пази, ако в милосърдието си Той има тази воля.
Клетникът въздъхна. В това несравнимо злощастие нямаше място за думи.
Вечеряхме без охота, но мисля, че това малко ни поободри. Беше вероятно заради чистия животински нагон, когато си гладен — понеже никой от нас не беше хапвал нищо след закуска, — или може би защото си правехме компания, но във всеки случай всички се чувствахме по-малко окаяни и гледахме на утрешния ден като не напълно лишен от надежда. Верни на обещанието си, разказахме на г-жа Харкър всичко, което се бе случило, и въпреки че пребледняваше като сняг в онези моменти, където опасността изглежда беше застрашила нейния съпруг, и се изчервяваше, щом предаността му към нея се проявяваше, тя слушаше смело и хладнокръвно. Когато стигнахме до частта, в която Харкър се нахвърли върху графа съвсем безразсъдно, се вкопчи в ръката на съпруга си и я стисна толкова силно, като че това щеше да го предпази от всяко зло, което можеше да го сполети. Тя обаче не каза нищо, докато разказът не завърши напълно и всичко стигна до сегашния момент. След това, без да пуска съпруга си, тя се изправи и заговори. Ах, нямам думи да опиша сцената: тази блага мила очарователна ласкава жена в цялата сияйна прелест на своята младост и жизненост, с червения белег на челото ѝ, за който тя съзнаваше и който ние съзряхме със скърцане на зъби, спомняйки си откъде и как се беше появил, любящата ѝ добрина срещу свирепата ни ненавист, крехката ѝ вяра срещу нашите съмнения и страхове, а знаехме, че така, както провидението подсказваше, с цялата си доброта, чистота и вяра тя бе отритата от Бога.
— Джонатан — каза тя и произнесена от нейните устни, тази дума прозвуча като музика, изпълнена с любов и нежност, — Джонатан, скъпи, и всички вие, верни, верни мои приятели, искам да имате нещо наум през всички тези страховити мигове. Знам, че трябва да се борите — че дори трябва да го унищожите, както направихте с мнимата Луси, така че сега истинската може да пребъде в отвъдното, но това не е дело на ненавист. Тази клета душа, която е причинила цялото това страдание, е най-тъжният случай от всички. Само помислете каква ще бъде радостта му, щом неговата по-лоша страна е погубена, за да може по-добрата да намери духовно безсмъртие. Трябва да го съжалявате, макар и това да не го избави от гибел.
Докато говореше, забелязах как лицето на съпруга ѝ помръкна и се разкриви така, сякаш гневът поглъщаше цялото му същество. Несъзнателно той стисна ръката на жена си толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Тя не потрепна от болката, която съм сигурен, че е изпитала, а вместо това го погледна по-умоляващо от всякога. Щом замлъкна, той скочи на крака, почти отскубвайки се от ръката ѝ, с думите:
— Нека Бог само ми го даде в ръцете за толкова, колкото ми трябва да погубя този негов земен живот, каквато е и целта ни. Ако освен това мога да изпратя душата му да гори в ада за вечни времена, бих го сторил!
— Ах, тихо, тихо! В името на милостивия Господ. Не говори подобни неща, Джонатан, съпруже мой, или страхът и ужасът ще ме съсипят. Само виж, скъпи — обмислях всичко това през този толкова дълъг ден, — че… може би… ще настъпи час… когато аз също ще се нуждая от подобна милост и че някой друг като теб и с не по-малка причина да бъде ядосан може да ми я откаже. Ах, съпруже мой! Съпруже мой, щях наистина да ти спестя подобна мисъл, ако имаше начин, но въпреки това се моля Господ да не е оценил безумните ти слова като нещо повече от вопъл на един силно любящ и дълбоко покрусен човек с разбито сърце. О, Боже, нека тези клети бели коси бъдат доказателство за страданието на този, който цял живот не е сторил никакво зло и когото сполетяха толкова много тревоги.
Сега очите на всички нас — мъжете, бяха пълни със сълзи. Не им се съпротивлявахме и плачехме, без да ги крием. Тя също зарида, като видя, че милостивите ѝ думи са надделели. Харкър се хвърли на колене до нея и като я прегърна, зарови лице в гънките на роклята ѝ. Ван Хелзинг ни направи знак и ние незабелязано излязохме от стаята, оставяйки двете влюбени души насаме с Бога.