Преди да се оттеглят, професорът подреди стаята им срещу поява на Вампира и увери г-жа Харкър, че може да си отдъхне спокойно. Тя опита да привикне към тази идея и очевидно заради своя съпруг си придаде доволен вид. Беше дръзко усилие и, смятам, дори съм сигурен, че не беше напразно. Ван Хелзинг бе поставил наблизо звънче, което някой от тях трябваше да използва в случай на опасност. Когато се оттеглиха, с Куинси и Годълминг решихме, че трябва да останем будни и като разделим нощта помежду си, да бдим над безопасността на клетата и съкрушена лейди. Първата смяна се падаше на Куинси и по тази причина ние трябваше да си легнем възможно най-скоро. Годълминг вече спи, защото е втори. Сега, когато нямам друга работа, аз също ще си лягам.
3-4 октомври, около полунощ. Мислех, че вчерашният ден никога няма да свърши. Измъчваше ме силно желание за сън и имах някаква сляпа надежда, че щом се събудя, ще заваря всичко променено, а всяка промяна сега би могла да бъде само към по-добро. Преди да се разделим, обсъдихме каква щеше да бъде следващата ни стъпка, но не успяхме да стигнем до някакво решение. Всички бяхме наясно, че остава един сандък с пръст и единствен графът знае къде е. Ако избере да остане скрит, можеше да ни разиграва години напред, а в същото време… мисълта е твърде ужасна и дори не смея да си спомня за нея отново! Зная само, че ако някога е имало жена, която е била напълно съвършена, това е моята клета и злощастна любима. Обичам я хиляди пъти повече заради чистосърдечното ѝ състрадание от последната нощ, състрадание, което накара собствената ми омраза към чудовището да изглежда недостойна. Със сигурност Господ не ще позволи светът да опустее със загубата на едно подобно създание. Надеждата ми е в това. Сега всички се носим към подводните скали и вярата за нас е единствена котва. Благодаря ти, Господи! Мина спи спокойно, без да сънува. Боя се какви щяха да бъдат сънищата ѝ, изтъкани от подобни страховити спомени. Струва ми се, че не е била толкова спокойна, откакто слънцето залезе. Тогава за кратко на лицето ѝ се изписа покой, който беше като пролетта, последвала ветровития март. В онзи миг си помислих, че е заради нежността на аления залез, която обливаше лика ѝ, но сега някак ми се струва, че всичко има по-дълбок смисъл. Не ми се спи, въпреки че съм уморен — уморен до смърт. Ще опитам обаче да поспя, защото трябва да помисля и за утре, а за мен няма почивка, докато…
По-късно. Сигурно съм заспал, защото Мина ме събуди, седнала в леглото, със стреснато изражение. Видях го ясно, защото в стаята не беше тъмно. Тя постави предупредително ръка върху устните ми и след това прошепна в ухото ми:
— Шшт! Има някой в коридора!
Внимателно станах, прекосих стаята и безшумно открехнах вратата.
Изтегнат на един матрак точно отпред, г-н Морис лежеше съвсем буден. Той вдигна ръка в знак за мълчание и ми прошепна:
— Шшт! Върнете се в леглото, всичко е наред. Тук ще има по някой от нас през цялата нощ. Не искаме да поемаме рискове!
Жестът и изражението му не търпяха възражения, затова се върнах и казах на Мина. Тя въздъхна и несъмнено сянка на усмивка се прокрадна по клетото ѝ бледо лице, когато ме прегърна нежно с думите:
— Ах, благодаря ти, Боже, за тези благородни и смели мъже!
С въздишка тя потъна отново в съня си. Пиша това сега, понеже не ми се спи, макар че трябва да опитам да заспя отново.
4 октомври, сутрин. Мина ме събуди още веднъж през нощта. Този път и двамата бяхме поспали добре, защото дрезгавината на задаващото се утро издължаваше очертанията на прозорците, а пламъкът на газената лампа беше като искрица вместо диск от светлина.
— Върви да повикаш професора — каза ми тя припряно. — Искам да го видя веднага.
— Защо? — попитах.
— Имам една идея. Предполагам, че ми е хрумнала през нощта и назряла, без да усетя. Трябва да ме хипнотизира преди изгрева и тогава ще мога да говоря. Върви бързо, прелюбими, моментът наближава.
Отидох до вратата. Д-р Сюърд лежеше на матрака и като ме видя, скочи на крака.
— Има ли нещо нередно? — запита тревожно той.
— Не — отвърнах, — но Мина иска да види д-р Вай Хелзинг веднага.
— Тръгвам — каза той и забърза към стаята на професора.
Две-три минути по-късно Вай Хелзинг вече беше в стаята по халат, а г-н Морис и лорд Годълминг стояха с д-р Сюърд на вратата и го разпитваха. Щом професорът видя Мина, една усмивка — искрена усмивка, замени тревогата на лицето му.