— Но скъпи мой — отвърна тя с такава неземна прочувственост, че очите ѝ блестяха като вечерници, — аз съм тази, която го иска, и то не е заради мен самата. Можеш да питаш д-р Ван Хелзинг дали съм права. Ако не се съгласи, направи както поискаш. Не, дори повече, ако по-късно всички се окажете на това мнение, си освободен от обещанието.
— Обещавам! — казах аз и за миг тя изглеждаше безпределно щастлива, въпреки че за мен бе лишена от всякаква радост заради червения белег на челото ѝ.
— Обещай — заговори тя, — че няма да ми казваш нищо относно плановете, изготвени за настъплението срещу графа. Нито с думи, нито с намеци или приказки за нещо друго, не и докато това стои върху мен!
Тя посочи мрачно към белега. Уверих се, че е искрена, и отвърнах тържествено:
— Обещавам! — и с тези думи почувствах, че в този миг между нас се издигна стена.
По-късно, полунощ. Мина беше радостна и ведра цяла вечер. Толкова много, че всички останали сякаш се окуражиха, заразени с щастливото ѝ настроение. Вследствие на това дори аз самият се почувствах все едно пелената мрак, която тегнеше над нас, се беше повдигнала. Оттеглихме се рано. Сега Мина спи като малко дете. Прекрасно е, че нагласата ѝ за сън се е запазила дори сред тези ужасни тревоги. Благодаря на Бога за това, защото така поне може да забрави грижите си. Вероятно нейният пример ще ми повлияе, както доброто ѝ настроение направи тази нощ. Ще опитам да заспя, ех, без да сънувам.
6 октомври, сутрин. Още един изгрев. Мина ме събуди рано, някъде по същото време като вчера, и ме помоли да доведа д-р Ван Хелзинг. Помислих, че отново е настъпил добър момент за хипноза, и без да питам, тръгнах към професора. Той явно очакваше подобно посещение, защото го заварих облечен в стаята му. Вратата беше открехната, така че да чуе, когато се отваря нашата спалня. Веднага тръгна с мен и когато влезе, попита Мина дали другите могат също да дойдат.
— Не — отвърна просто тя, — няма да е необходимо. Със същия успех може и вие да им кажете. Трябва да се присъединя към вас на пътешествието.
Д-р Ван Хелзинг беше учуден също колкото и мен.
— Но защо? — попита той след кратко мълчание.
— Трябва да ме вземете с вас. Заедно ще бъдем в по-голяма безопасност.
— Но защо, скъпа мадам Мина? Знаете, че сигурността ви е нашият най-свещен дълг. Вървим към опасност, от която вие сте или може да бъдете по-уязвима от всички ни вследствие ма нещо… вследствие на обстоятелствата, които се случиха.
Той замлъкна объркан.
Като вдигна ръка, за да посочи към челото си с пръст, тя отвърна:
— Известно ми е. Затова трябва да дойда. Мога да ви го кажа сега, докато слънцето изгрява. Повече няма да съм способна на това. Зная, че когато графът ме поиска, трябва да тръгна. Наясно съм, че ако ми каже да отида скришно, ще трябва да го направя с хитрост, да хвърля прах в очите ви по всякакъв възможен начин — дори на Джонатан.
Бог е свидетел на погледа, който хвърли към мен, докато говореше, и ако наистина има ангел, който записва, това изражение е отбелязано за вечна нейна прослава. Само я стиснах за ръката. Не можех да говоря, вълнението ми беше твърде голямо дори, за да го облекчат сълзите.
— Вие, мъжете, сте смели и силни — продължи тя. — Силни сте заедно, понеже така преодолявате онова, което би сломило издръжливостта на оногова, който трябва да се пази сам. Освен това ще съм от полза, след като можете да ме хипнотизирате и така да научите това, което дори аз самата не зная.
Д-р Ван Хелзинг каза с безкрайна тържественост:
— Мадам Мина, вие, както винаги, сте изключително разумна. Ще дойдете с нас и заедно ще направим онова, към което сме се устремили.
След като каза това, продължителното мълчание на Мина ме накара да я загледам. Тя падна назад върху възглавницата си заспала. Не се събуди дори когато дръпнах щората и слънцето заля стаята със светлината си. Ван Хелзинг ми направи жест да изляза тихичко с него. Отидохме в стаята му и след минута лорд Годълминг, д-р Сюърд и г-н Морис също бяха с нас. Той им съобщи какво е казала Мина и после продължи:
— Сутринта ще потеглим към Варна. Вече трябва да вземем под внимание и още нещо: мадам Мина. Ех, душата ѝ е тъй предана… За нея е мъчение да ни споделя толкова много, както стори, но така е най-правилно, за да сме предупредени навреме. Не бива да изпускаме възможност и във Варна трябва да сме готови за действие веднага щом корабът пристигне.
— Какво точно ще направим? — попита пестеливо г-н Морис.
Професорът помълча за момент, преди да отвърне:
— Първо ще се качим на борда, след това, когато разпознаем сандъка, ще поставим клонка дива роза върху него. Ще я привържем, защото, докато е там, никой не може да излезе, така поне казват преданията. А на преданията трябва да се осланяме изначално. Те са били вярата на човека в неговото утро и все още имат корените си в религията. После, когато получим възможността, на която се надяваме, щом няма никой наблизо да види, ще отворим сандъка и… и всичко ще бъде наред.