— Луси! Луси!
То вдигна глава и оттам, където се намирах, видях бяло лице и червени блеснали очи. Луси не отговори и се затичах към входа на църковния двор. Щом влязох, храмът остана между мен и пейката и за около минута тя се изгуби от очите ми. Когато отново я видях, облакът бе преминал и луната блесна толкова ярко, че успях да видя Луси — полуоблегната с глава отпусната на облегалката. Бе съвсем сама, а наоколо нямаше и следа от каквото и да е живо същество.
Когато се наведох над нея, видях, че все още спи. Устните ѝ бяха разтворени и тя дишаше — не спокойно както обикновено, а на дълги дълбоки пресекулки, сякаш с всеки дъх се бореше да напълни дробовете си. Щом се приближих, тя вдигна ръка насън и придърпа яката на нощницата си около врата си. Междувременно тръпнеше леко като че от хлад. Наметнах топлия шал върху нея и обгърнах плътно шията ѝ, понеже се боях нощният въздух да не я простуди до смърт така необлечена. Боях се да я будя рязко, така че, за да ѝ помогна да стане, първо освободих ръцете си, като закопчах шала на врата ѝ с една голяма безопасна игла, но сигурно съм била непохватна в безпокойството си и съм я ощипала или убола с нея, понеже малко по-късно, когато дишането ѝ се успокои, тя отново постави ръка на гърлото си и изохка. Завих я грижливо, сложих на краката ѝ обувките си и внимателно започнах да я будя. Отначало не реагира, но сънят ѝ ставаше все по-неспокоен, защото от време на време тя стенеше и въздишаше. Най-накрая, тъй като времето напредваше, а и поради много други причини, реших веднага да я върна у дома. Разтърсих я по-енергично, докато накрая отвори очи и се събуди. Не изглеждаше изненадана да ме види, защото, разбира се, отначало не осъзна къде се намира. Луси е винаги прекрасна, щом се буди, и дори сега, когато тялото ѝ навярно мръзнеше на студа, а умът ѝ до известна степен бе смутен, че се намира необлечена в църковния двор посред нощ, не изгуби присъствие на духа. Тя потръпна леко и ме прегърна. След като ѝ казах веднага да дойде с мен вкъщи, стана без нито дума, послушна като дете. Докато вървяхме, чакълът се впиваше в ходилата ми болезнено, а Луси не пропусна да го забележи. Спря и настоя да си взема обувките, но аз не пожелах. Все пак, когато стигнахме пътеката пред църковния двор, където имаше една локва, останала от бурята, нарочно си изцапах стъпалата с кал, така че, докато вървим към дома, ако срещнем някого, да не забележи, че съм боса.