Бедничкият! Изглеждаше отчайващо опечален и съкрушен, дори неговото непоколебимо мъжество сякаш се беше стопило под напора на съсипаните му емоции. Зная, че бе много искрено и предано привързан към баща си и да го загуби в такъв момент, бе жесток удар за него. С мен се държеше топло както винаги, а към Ван Хелзинг беше приветливо благовъзпитан, но нямаше как да не забележа, че нещо го притесняваше. Професорът също видя това и ми даде знак да го заведа на горния етаж. Направих това и го оставих пред вратата на стаята, понеже прецених, че би искал да е напълно сам с нея, но той ме хвана за ръка и ме поведе вътре, казвайки дрезгаво:
— Ти също си я обичал, стари приятелю, тя ми разказа всичко, а нямаше друг доверен човек с място, по-близо до сърцето ѝ, от теб. Не зная как да ти благодаря за всичко, което направи за нея. Дори не бих могъл да си помисля…
Тук той внезапно прекъсна, сложи ръце около раменете ми и плачейки, сведе глава до гърдите ми:
— О, Джак! Джак! Какво да сторя? Целият ми живот сякаш свърши за един миг, а няма никъде по света нещо, за което да живея.
Утеших го, доколкото беше възможно. В подобни моменти мъжете не се нуждаят толкова от думи. Да стиснете ръце, да поставиш ръка през рамото му, да поплачеш съпричастно, са изрази на състрадание, скъпи за мъжкото сърце. Останах мълчалив и неподвижен, докато хлиповете му заглъхнаха, и след това казах тихо:
— Ела да я видиш.
Заедно се приближихме до леглото и аз повдигнах тънкия ленен плат от лицето ѝ. Господи! Колко беше красива! Сякаш всеки изминал час подчертаваше нейната прелест. До известна степен това ме изплаши и удиви, а колкото до Артър, тръпките му се засилваха, докато съмнението не го разтресе като малария. Най-накрая след дълго мълчание той ми прошепна плахо:
— Джак, наистина ли е мъртва?
Със съжаление, се наложи да потвърдя това и продължих да го убеждавам — понеже почувствах, че подобно страховито съмнение не бива да продължи и секунда повече, доколкото зависи от мен, че обичайно след смъртта чертите на лицето се смекчават и дори си връщат присъщата за младостта им красота особено когато кончината е била предшествана от остро или продължително заболяване. Това, струва ми се, прекрати напълно всякакви колебания и след като известно време остана на колене до ложето и я съзерцаваше дълго с любов, той тръгна. Казах му да се сбогува за последно с нея, понеже скоро ще приготвят ковчега, затова той се върна, пое мъртвата ѝ ръка, целуна я и се наведе, за да положи устни на челото ѝ. После си тръгна, без да откъсва влюбен поглед от нея.
Оставих го в гостната и казах на Ван Хелзинг, че се е сбогувал. Професорът отиде в кухнята и съобщи на хората от погребалното бюро, че могат да продължат с приготовленията и да заковат ковчега. Щом излезе от стаята, му споделих за въпроса на Артър.
— Не ме учудва — отвърна той. — Тъкмо сега за момент сам се бях поколебал!
Всички вечеряхме заедно и забелязах, че бедният Артър полагаше неимоверни усилия. Ван Хелзинг остана мълчалив през цялото време, но когато запалихме по пура, заговори:
— Лорд…
— Не, не, не така, за Бога! — прекъсна го Артър. — Във всеки случай не и все още. Простете, сър, не исках да ви обидя, причината е само че загубата ми е твърде скорошна.
Професорът отвърна много любезно:
— Използвах това име, защото се колебаех. Не бива да ви наричам „господин“, защото ви заобичах — да, скъпо момче, заобичах — като Артър.
Артър протегна ръка и топло хвана тази на възрастния човек.
— Наричайте ме както поискате — каза той. — Надявам се винаги да имам титлата „приятел“. И нека ви кажа, че не ми достигат думи да изкажа благодарността си за вашите добрини към моята клета любима — той спря за момент и продължи. — Знам, че тя е почувствала загрижеността ви дори по-добре от мен. Ако съм бил груб или по какъвто и да е начин непризнателен онзи път, когато вие действахте… помните — професорът кимна, — трябва да ми простите.