Той изглеждаше поласкан и каза, като се смееше:
— Значи сте физиогномист! С всеки час научавам повече тук. С голямо удоволствие идвам до вас за закуска и о, сър, ще простите похвала от един старец, но вие сте благословен с такава съпруга.
Бих го слушал как величае Мина цял ден, затова просто кимнах и не продумах.
— Тя е една от жените господни, изваяни от собствената му ръка да покажат на нас, мъжете, и на другите жени, че има рай, в който можем да заживеем, а неговата светлина може да бъде и тук — на земята. Толкова вярна, толкова мила, толкова благородна и така малко себелюбива — а това, нека ви кажа, е много на тази възраст, изпълнена с мнителност и себичност. Колкото до вас, сър, прочел съм всички писма до бедната госпожица Луси, а някои от тях разказват за вас, затова ви познавам, откакто няколко дни чрез познанството на други, но виждам истинското ви аз от вчера насам. Ще ми подадете ръка, нали? И нека бъдем приятели за цял живот.
Ръкувахме се и той беше толкова любезен и сърдечен, че в гърлото ми сякаш заседна буца.
— А сега — каза той — мога ли да ви помоля за още малко подкрепа? Предстои ми голяма трудна задача и в началото тя е да зная. Бихте могъл да ми помогнете в това. Ще ми разкажете ли какво се случи, преди да отидете в Трансилвания? По-късно може да помоля за още помощ, и то от различен вид, но на първо време това стига.
— Слушайте, сър — отвърнах, — това, което има да свършите, отнася ли се до графа?
— Отнася се — каза той тържествено.
— Тогава съм с вас телом и духом. Щом тръгвате с влака от 10:30, няма да имате време да ги прочетете, но ще донеса целия куп документи. Може да ги вземете с вас и да ги прегледате във влака.
След закуска го изпратих до гарата. Когато се разделяхме, той каза:
— Може би ще дойдете в Лондон, ако ви пиша, и ще вземете с вас и мадам Мина.
— Ще дойдем и двамата, когато пожелаете — отвърнах.
Взех му сутрешните вестници и лондонските от снощи. Той ги разлистваше, докато разговаряхме при прозореца на вагона и чакахме влака да потегли. Погледът му като че ли изведнъж улови нещо в един от тях — „Уестминстър Газет“, познах го по цвета — и съвсем пребледня. Той прочете нещо съсредоточено, възкликвайки на себе си:
— Mein Gott! Mein Gott! Толкова скоро! Толкова скоро!
Не мисля, че в този момент отразяваше присъствието ми. Точно тогава свирката изсвистя и влакът тръгна. Това го отрезви, той се надвеси от прозореца и като замаха с ръка, извика:
— Предайте обичта ми на мадам Мина. Ще пиша възможно най-скоро.
26 септември. Наистина не съществува нищо окончателно. Няма и седмица, откакто казах Finis, а ето че вече започвам отново чист запис или по-точно продължавам със стария. До този следобед нямах причина да размишлявам върху случилото се. Ренфийлд остана в общи линии толкова нормален, колкото си беше и преди. Той вече доста напредна с мухите и тъкмо се захвана с паяците, така че не ми е създавал никакви проблеми. Получих писмо от Артър, написано тази неделя, от което научих, че той се справя удивително добре. С него е Куинси Морис, а това е голяма подкрепа, защото той самият ври и кипи от добро настроение. Куинси също ми е драснал един ред и от него разбрах, че Артър започва да си възвръща част от своята предишна жизнерадост, затова, що се отнася до тях, нямам притеснения. Колкото до мен, вече се бях отдал на работата си с предишния ентусиазъм, така че можех искрено да заявя, че раната, която клетата Луси ми остави, беше започнала да заздравява. Сега обаче всичко започна отново и какъв ще бъде краят, само Бог знае. Мисля си, че Ван Хелзинг също е наясно, но би издал наведнъж само толкова, колкото да възбуди любопитство. Вчера той отиде до Ексетър и остана там цяла нощ. Днес се върна към пет и половина и като почти влетя в стаята, тикна снощния „Уестминстър Газет“ в ръцете ми.
— Какво мислите за това? — попита той, докато стоеше настрани със скръстени ръце.
Прегледах вестника, понеже изобщо не разбирах какво има предвид, но той ми го взе и посочи един абзац за подмамени деца в Хампстед. Това не ми говореше много, докато не стигнах до откъс, където бяха описани малки прободни ранички на гърлата им. Хрумна ми нещо и вдигнах очи.
— Е? — каза той.
— Също като при горката Луси.