Не можех да отговоря на това и не продумах. Ван Хелзинг сякаш не забеляза мълчанието ми, но във всеки случай не показа нито разочарование, нито триумф. Той се взираше внимателно в лицето на мъртвата жена и като повдигаше клепачите ѝ, се вглеждаше в очите, а после още веднъж разтвори устните и прегледа зъбите. След това се обърна към мен и каза:
— Ето, има нещо, което е различно от всичко известно. В нея има двойствен живот, който не е като обикновения. Тя беше ухапана от вампира, ходейки насън в транс — о, вие потръпвате, това не ви е известно, приятелю Джон, но ще узнаете всичко по-късно — и при транс той можеше най-лесно да дойде за още кръв. В транс умря и в транс е също тя немъртва. Така че това е, което я отличава от всички други. Обикновено, докато немъртвият спи у дома си — докато говореше, той направи широк жест с ръце, за да посочи какво е „дом“ за един вампир, — техните лица издават какви са, но това е толкова миловидно, колкото когато тя не немъртва се връща към дебрите на обикновената смърт. Няма никакво зло тук, вижте, и заради това е по-трудно, че трябва да я убия в съня ѝ.
Това смрази кръвта ми и започнах да осъзнавам, че приемам теориите на Ван Хелзинг — но ако тя наистина бе мъртва, къде беше ужасът в мисълта да я убиеш? Той вдигна очи към мен и явно забеляза промяната в лицето ми, защото каза почти със задоволство:
— О, сега вече вярвате?
— Не искайте толкова много от мен наведнъж — отвърнах. — Склонен съм да се съглася. Как ще извършите това проклето дело?
— Ще ѝ отрежа главата, ще напълня устата ѝ с чесън, а тялото ще промуша със заострен кол.
Мисълта жената, която бях обичал, да бъде обезобразена по този начин, ме смрази. Но все пак това чувство не беше толкова силно, колкото очаквах. Всъщност изпитах тръпки и неприязън от присъствието на това същество — тази немъртва, както Ван Хелзинг го нарече. Възможно ли е любовта да е напълно субективна или изцяло обективна?
Достатъчно дълго почаках Ван Хелзинг да започне, но той изглеждаше потънал в мисли. След малко закопча езичето на чантата си с изщракване и каза:
— Помислих и реших как е най-добре. Ако просто последвам инстинктите си, ще направя сега, в този миг, каквото трябва да бъде сторено, но ще има последствия и усложнения, които са хиляди пъти по-тежки в това, че са ни неизвестни. Просто е. Тя все още не е отнела живот, макар това да е до време, и да го направя сега, би означавало да премахна заплахата от нея завинаги. Но след това може да имаме нужда от Артър и как ще му кажем за това? Ако вие, който видяхте раните на нейното гърло, а също и така подобните върху тези на децата в болницата, ако вие, който видяхте снощи ковчега празен, а днес — с жена в него, която не се е променила освен да стане по-румена и по-красива цяла седмица, след като умря — ако вие знаете за това, а и за белия силует, който снощи доведе детето в двора на църквата и въпреки вашите собствени сетива не вярвате, как тогава мога да очаквам Артър, който не познава никое от тези неща, да повярва? Той се усъмни в мен, щом го откъснах от целувката ѝ, когато тя умираше. Знам, той ми прости, че заради някаква погрешна мисъл съм извършил нещо, което му попречи да си каже сбогом, както си му е редът, и може да си помисли, че вследствие на някоя по-грешна представа тази жена е била погребана жива, а дори при най-голямата грешка от всички — че сме я убили. Тогава той ще каже, че сме били ние, сгрешилите, които сме причинили смъртта ѝ с нашите представи, а така той ще бъде винаги много нещастен. Все пак той никога не може да е сигурен и това е най-лошото от всичко. Понякога ще мисли, че тя, неговата възлюбена, е била погребана жива, и това ще изпълва сънищата му с кошмари за това как ли е страдала, и отново той ще мисли, че ние може и да сме прави и че неговата любима е била все пак немъртва. Не! Веднъж му казах, а оттогава научих много. Сега, след като зная, че всичко е истина, сто хиляди пъти повече зная аз, че той трябва да премине през горчивите води, за да стигне сладките. Той, клетият, трябва да изживее един миг, който ще накара самия рай да почернее за него. Тогава можем да действаме изцяло за добро и да го дарим с покой. Решил съм. Да вървим. Вие се връщате у дома, защото трябва да се погрижите довечера в лудницата всичко да бъде наред. Колкото до мен, аз ще прекарам нощта тук, в това гробище, както си зная. Утре вечер ще дойдете при мен в хотел „Бъркли“ в десет часа. Ще пиша на Артър да дойде, а също и на онзи доблестен млад мъж от Америка, който дари кръвта си. По-късно всички ще имаме работа за вършене. Идвам с вас не по-далеч от „Пикадили“ и там вечерям, понеже трябва да се върна тук преди залез-слънце.