Иван Вазов
Драма
Една зимна вечер прозорците на салона, в който се даваше танцувалната вечеринка, пропущаха през своите спуснати червени завеси мътна, румена, празнична светлина в мрака на улицата. Гръмливи звукове от оркестра изскачаха буйно на мелодични талази из балния салон и гаснеха далеко в тъмния и студен въздух на нощта.
Съпрузите Каржинови идеха пешком по сухата улица и бързаха към зданието, дето ставаше вечеринката. Те вървяха мълчишката. Когато минаха под фенерите, човек лесно би забележил, че тя и той имаха физиономии изопнати и погледи шевни. Някаква неприятна семейна сцена очевидно бе предшествувала тръгването им за бала.
Във входа на осветеното здание и в дрехарницата госпожа Каржинова не погледна нито веднъж мъжа си; лицето й пазеше озлобено, студено изражение. Неговото беше съвсем бледно; той й стрелна няколко сърдити погледи, пълни с безмълвен гняв, но не срещна отговор в нейните, които презрително го избягваха. Когато, пред огледалото жена чу си привтъкваше набързо маргарната карфица в косата, той се приближи до нея и й пришушна с покорен и умолителен глас:
— Калиопи! Не ме мори! Обещай ми, че няма да ме мъчиш!
Жена му мълчишката се извърна и тръгна към салона; той я последва с убито лице.
Наистина, едно неприятно спречквание беше произлязло тая вечер между Каржинова и жена му. Той беше твърдо решил да не дохажда на танцувалната вечеринка, тя беше твърдо решила да се намери на нея. Оттам — разменени остри думи, подозрения против Калиопи в нечисти намерения, гордо възмущение от Калиопи против грубостта и несносния характер на ревнивия си мъж. Тя обяви най-после, че той, ако не желае, тя сама ще иде. С ярост и смърт в душата той отстъпи на упорството й и се съгласи. Защото можеш слънцето да направиш да се спре — това чудо беше сторил веднаж Исус Навин, — нежели да спреш от бала една кокетка, готова и натруфена вече за него.
В салона лицата и на двамата изведнъж, като на актьори, кога излазят на сцената, измениха своето изражение. И двете станаха усмихнати, ясни. Само лекото нервно подръпване на горната устна у Каржинова издаваше тревогата на душата му. Игрите бяха захванали от половина час. Салонът, бляскаво осветен и накичен, ехтеше от оркестра; под ритъма на звуковете изящно облечени двойки се въртяха, заградени от зрители в черни рединготи.
Веднага Каржинов прибледня повече. През рамото на едного той видя, че към Калиопи се приближи един висок чернобрад кавалер със скромно-нежна усмивка на лицето и й направи нисък, наперен поклон. Тя стана и се хвана с него да играе.
— Да, това е, не се лъжех… — избъбла си Каржинов със зъби и се отмахна.
Той мина в бюфета с решение да не поглежда вече в салона. Каква полза да гледа и да се терзае? Имаше нужда от уединение, за да остане сам с мислите си и с мъката си; но тук най-малко можеше да го намери — при толкова познайници. Той не можа да се стърпи, стана от масата, дето бе седнал от приличие при двама ближни приятели, и отиде пак в салона. Подир една минута Каржинов се появи с черти по-изопнати и по-развалени, но не смея да седне в бюфета, а излезе на двора. Там в тъмнината, с притиснати гърди и разгорещена глава, той закрачи из освежителния нощен студ. Имаше нужда да диша, но гърдите му задъваше камък. Осветените завеси на салона, през които проникваше мътна багрова светлина, гърмежът от музиката, глухият шум от стъпки и гласове в бюфета — всичко това го раздразняваше, разстройваше, струваше му се като един враг, като един пъклен заговор против него, против неговото спокойство, живот, чест.
„Да, казваше си той, като ходеше между оголените дървета на двора, моето положение е положение на човек, който се дави и вижда, че няма спасение… Тя е интригантка, тя знае, че аз не желая това, че за това именно не исках да дойда тука тази вечер, както и аз знаех добре целта й, причината на упорството й: тя действително за това иде… Тя знае и аз зная. И нито тя има милосърдието да ме пощади, да ме не мъчи, нито аз имам куража да направя да се уважи моето мъжко достойнство — даже и с цената на един малък скандал. Един скандал? О, нито е за мислене!… Па каква полза от това? Тогава всичко ще бъде изгубено… А аз я обичам, аз не мога да живея без нея… Тя ме жертвува на своите прищевки, на своята мръсна жажда за интриги и кокетства, и нито капка, нито капка — не любов, а състрадание човешко… Аз бих претърпял геройски, немишком, ако само моето сърце страдаеше; но тук е моето самолюбие! Но за нея ни едното, ни другото не струват ни бодка. А изход? Не виждам…“
Минутите и часовете минуваха дълги като векове за Каржинова. През една от почивките той, от приличие, се събра с нея. Влязоха в бюфета, без да говорят. Тя пи с голяма охота две чаши лимонада, нему се заключи гърлото и той не можа нито капка да глътне от пивото си. На боязливото му предложение да си вървят тя отговори сухо, че не ще още, и се повърна в салона, дето музиката засвири. Той я последва несъзнателно. Тя се пак улови с оногова във валса; отпусна си талията в ръцете му, прислони си галено главата до рамото му и се завъртяха като вихрушки. Сегиз-тогиз той й избъбляше някоя къса дума и тя му отговаряше с една усмивка. На Каржинова се струваше, че всичката публика гледа на жена му и прониква интригата с оногова. Досрамя го и той пак влезна в бюфета.