— Какво се опитваш да направиш? — недоумяваше Арки.
— Не искаме да задръстваме системата — обясни Ейприл. — Ако изпратим стол и никой не го махне от приемната решетка, това означава край на играта. Губим канала завинаги. Трябва да изпратим нещо, което само ще се отмести.
— Добре — кимна Арки, доволен, че е разбрал идеята.
— Готови? — погледна ги Ейприл, която стоеше до иконките.
Макс фокусира камерата върху единия балон и започна да записва.
— Давай — каза той.
Ейприл натисна иконата с вплетените пръстени.
Макс преброи до двайсет и три и видя балона да изчезва. Две прерязани парчета канап паднаха на пода в двата края на решетката.
— Имам въпрос — обади се Арки. — Какво ще се случи, ако нещо не е изцяло в обхвата на полето, когато системата се задейства? Само половината от него ли ще се пренесе там?
Ейприл го погледна като дете, заловено да бърка в буркана със сладко.
— Добър въпрос, съветник — отбеляза тя. Повториха експеримента и с последната икона — онази с ключа-сол — и се прибраха в микробуса, за да прегледат на спокойствие записа.
Според Макс пръстените означаваха изкуствено съоръжение. Следователно, твърдеше той, представляваха най-сериозния им шанс да се срещнат с някого.
И може би точно така щеше да стане. Касетата беше запечатала вторичен образ — едва забележимо ехо: стена с прозорец. Стената беше чиста и навяваше на мисли за кораб или военно съоръжение. Прозорецът изглеждаше дълъг и краят му излизаше извън полето на образа. А от другата му страна изглежда бе нощ.
— Прилича на някакво помещение — констатира Ейприл.
Арки бе приседнал на ръба на масата. Наклони се напред, за да разгледа по-добре.
— Как ще реагираме, ако там наистина има някой? — попита той.
— Ще му кажем „здрасти“ и ще се усмихнем — отговори Макс.
Адвокатът се намръщи.
— Мисля, че тук няма място за шеги. Вижте, тази станция, терминал или каквото и да е не е използвана от дълго време. Но това не означава, че цялата система е изключена. Трябва да решим какво ще правим, ако някой се появи. — Той се поколеба как да продължи: — Например… не трябва ли да сме въоръжени?
Ейприл бавно поклати глава.
— На мен ми се струва — бавно произнесе тя, — че последното нещо, от което имаме нужда, е война със създателите на това съоръжение.
— Но той има право — възрази й Макс. — Трябва да сме внимателни.
Арки се отпусна на стола.
— Защо не видим какво има на другото място? — предложи той.
Ключът-сол. Макс превъртя касетата до началото на второто пренасяне.
Отново видяха балонът да избледнява. Този път образът на фона изглеждаше като стая, застлана с мокет. Стените бяха голи. Нямаше и следа от мебели.
— Отнякъде идва светлина — забеляза Ейприл.
— Какво мислите? — попита Макс.
— Може да е друга Ротонда.
Ейприл беше готова веднага да установи:
— Има само един начин да се разбере.
Макс се поколеба.
— Мисля, че е по-добре да се въздържим — каза той. — Ако там наистина има някой, нищо чудно да оплескаме нещата. Нека използваме твоя комитет, за да видим как е най-добре да се постъпи.
— Но това значи след шест дни — извика Ейприл. — Колкото повече информация съберем дотогава, толкова по-правилно решение ще могат да вземат. И от друга страна, какви специалисти могат да участват в подобен проект? Искам да кажа, че никой не би могъл да има опит в тези неща.
— Досещам се накъде биеш — въздъхна Макс.
— Въпреки това аз съм склонен да се съглася — изненада ги Арки. — Никой не е подготвен да взема решения в подобна ситуация. А ако някой изобщо ще ходи, защо да не бъдем ние? — Макс отбеляза местоимението.
Ейприл също.
— Арки — погледна го тя, — не се обиждай, ама нямаме нужда от адвокат. Нека първо опитаме само двамата.
Но Арки изведнъж се извиси.
— Не мисля така — каза той. — Според мен племето също трябва да бъде представено.
— Шегуваш се — погледна го Макс.
— Никога не се шегувам — усмихна се Арки.
Макс събра необходимото за експедицията: генератор, чанта с инструменти, две фенерчета, две манерки с вода и добилия вече популярност бележник с два черни маркера.