— И освобождаване от отговорност — допълни Ейприл, която внимателно четеше.
— Да, и това също — съгласи се бригадирът и й подаде бележника си.
Тя прегледа още веднъж документа и го подписа. Мъжът й даде копие за клиента. Тя го сгъна няколко пъти и го прибра в джоба си.
Земекопната машина беше започнала да се изтегля в посока към пътя. Духаше лек вятър, който разхвърляше снежинките над върха. Бригадирът огледа резултата от еднодневната работа на хората си с удовлетворение.
— Лека нощ, приятели — пожела общо той и на тръгване пак ги предупреди: — Бъдете внимателни.
Когато хората си заминаха, останалите вкупом обиколиха окръжността на траншеята, светейки с фенерчета към дъното й.
— Ще падне яко копане — въздъхна Макс.
Ейприл кимна.
— Ще ни трябват много хора.
10.
На сутринта в голямата зала на кметството на Форт Мокси се изсипа орда доброволци. Пресата бе представена от Джим Стюйвезант — сивият кардинал на града, редактор и издател на седмичника „Форт Мокси Нюз“. Единственото известно на Стюйвезант във връзка с обявата за доброволци-работници бе, че на хребета Джонсън щяло да има разкопки, но в град, където новините пълзят, подобна информация напълно покриваше критериите за публикуване на първа страница.
Точно в осем часа Ейприл почука с показалец по микрофона пред себе си, изчака тълпата да притихне и благодари на всички за идването.
— Не знаем кой знае колко за обекта — продължи тя по същество, — не ни е известно колко е здрав и поне засега нямаме дори приблизителна представа колко би могъл да струва. Моля ви, внимавайте да не повредите нещо. Работата не е бърза. — Стюйвезант, който освен всичко друго, беше и фотограф на вестника си, направи няколко снимки. — Ако намерите каквото и да е, което не е камъни и пръст, веднага повикайте някой от супервайзърите.
— Свързано ли е с индианците? — попита мъж от предната редица, облечен в сако на червено каре.
— Не знаем какво е — търпеливо се усмихна Ейприл. — Помогнете ни да разберем и всички заедно ще научим. Моля всеки да остане с групата, към която е разпределен. Утре можете да се явите направо на работната площадка. Или ако предпочитате — елате тук. Ще има автобус, който ще тръгне в осем, а след това на всеки кръгъл час до два следобед. Ние ще приключваме работа в четири и половина. Вие можете да приключвате, когато пожелаете, но ви моля на тръгване да се обаждате на бригадира си. Освен ако заплащането не ви интересува.
Публиката вежливо се изсмя. Хората бяха в добро настроение — наближаваше Коледа и те бяха доволни на неочаквано открилия се шанс да припечелят нещо допълнително. На всичко отгоре и времето се понасяше.
— Има ли въпроси?
— Да. — Беше един от студентите. — Ще има ли там нещо горещо за подкрепяне?
— Подсигурили сме фургон, където ще се предлага кафе, горещ шоколад, сандвичи и хамбургери. Топлите напитки са за наша сметка. Напомням ви да внимавате с отпадъците. Ще има контейнери — използвайте тях. Всеки видян да замърсява ще бъде помолен да напусне. Друго?
Хората започнаха да закопчават ватираните си якета и да се отправят към изхода.
Тълпата се изсипа през портите на старата сграда и се разпредели по автобуси, коли и пикапи. Стюйвезант направи за всеки случай още няколко снимки и изчака излизането на Ейприл.
— Доктор Кенън — спря я той, — какво всъщност има горе на хребета?
— Джим — отговори му тя, — честно ти казвам, че не знам, а не бих искала да правя предположения. Може да се окаже, че е стар склад за зърнени храни от началото на века. Дай ми няколко дни и ще можеш да дойдеш и сам да видиш какво е.
Стюйвезант кимна. По стара традиция „Форт Мокси Нюз“ печаташе онова, което хората искаха да прочетат: екскурзии до Аризона, юбилейни събирания на родове, обяви за черковни мероприятия. По тази причина той просто не беше свикнал да комуникира с хора, които биха отбягвали въпросите му. А имаше и друг проблем: трите дни преди „Нюз“ да се появи по будките. Дори вече бе закъснял с подготовката на следващото издание.
— Не мога да повярвам, че някой ще строи силоз на онзи гол връх. Изглежда малко неудобно за ползване, не сте ли съгласна с мен?