— Джим, трябва да вървя.
— Моля ви, дайте ми още минутка, доктор Кенън. Вие сте химик, нали?
— Да, такава съм.
— Откъде този интерес към археологията в един химик?
Ейприл не беше очаквала да попадне под огъня толкова скоро.
— Това ми е хоби.
— А поканихте ли истински археолог? Който да ви казва какво да се прави?
— Ами… всъщност не.
— Доктор Кенън, само преди няколко седмици един човек изкопа в нашия район яхта. Вашият проект свързан ли е с онази находка?
— Не знам — отговори Ейприл и собственият й безсмислен отговор надигна вълна на паника в нея. — Джим, съжалявам, наистина трябва да вървя… — Тя видя Макс, махна му и тръгна към него.
Но Стюйвезант вървеше редом с нея.
— Носят се слухове, че е НЛО — подметна той.
Ейприл спря и усети, че е длъжна да помисли, преди да каже каквото и да било. Но не го стори.
— Нямам коментар — изтърси направо тя.
Това, естествено, беше възможно най-лошия отговор, който можеше да даде.
Бяха наели три фургона: един за кухня, вторият за команден център и третият за убежище, в случай че се наложи. Разпънаха и палатка, вместо навес за инструментите.
Макс се настани в мотел „Нортстар“. Обади се на Стел, каза й, че ще бъде близко до разкопките през следващите няколко дни и я помоли да му изпрати по някакъв начин колата, за да има транспорт.
Ласкър се съгласи да се заеме с административната страна на работата. Без да губи никакво време, той състави общ план, назначи супервайзърите, сглоби работните групи, сведе им задачите, разпредели ги по смени и направи график за работа, който позволяваше на хората да прекарват почти по равно на топло и навън.
Нещо повече, с ентусиазъм сам обърна няколко лопати. Примерът му се оказа заразителен, особено след като бе последван от Ейприл и Макс. Работата тръгна неочаквано бързо, така че в деня, когато „Форт Мокси Нюз“ хвърли сензацията с историята си за заровеното НЛО, Лем Хардин, който припечелваше на половин работен ден и в дъскорезницата, удари лопатата си в твърда зелена повърхност.
Форт Мокси, 17 декември
Доктор Ейприл Кенън, която ръководи изкопните работи на хребета Джонсън, днес се въздържа да отрече набиращите сила слухове, че е намерила летяща чиния.
Кенън оглавява работна група от над двеста души, опитващи се да разчистят загадъчния обект, който бе открит съвсем наскоро след интензивно сондиране на земните недра със специален радар. Археолозите от Университета на Северна Дакота коментираха, че хребетът Джонсън не е най-вероятното място, където биха могли да се намерят артефакти от някогашните северноамерикански индианци и признаха, че не са в състояние да обяснят причините, които стоят зад начинанието на Кенън.
Историята незабавно бе подхваната от главните новинарски емисии.
Макс чу радостния възклик навън и разбра, че нещо се е случило. Стана иззад бюрото и вече посягаше към палтото си, когато телефонът иззвъня.
— Покривът — късо му обясни Ласкър.
Малко по малко новината обходи всички на площадката. Хората се изкатериха по дървените стълби и захвърлиха количките, за да видят с очите си тайнствения обект. Онова, което онези от вътрешната страна на струпалата се тълпа можаха да зърнат, бе гладък изумруденозелен ръб, стърчащ от земята на дъното на ямата.
Когато Макс пристигна, Ейприл вече беше там. Бе застанала на колене, със свалени ръкавици и разчистваше пръстта с длани. Макс слезе при нея.
— Прилича на скосено стъкло — обясни тя. — Мисля, че мога да виждам през него. — Ейприл извади фенерче, светна и го доближи към откритата гладка повърхност. Слънцето обаче беше прекалено ярко. Разочарована, тя съблече якето си и се опита да направи сянка с него.
— Какво има вътре? — не се сдържа един от наблюдаващите ги работници.
— Още не може да се каже — и Ейприл погледна Макс. — Лъчът прониква едва-едва.
— Ще замръзнеш — скара й се той, но също пъхна глава под импровизираната палатка. Там долу нещо се виждаше.
Ейприл извади от джоба си пила, изстърга няколко прашинки и ги прибра в плик. След това вдигна глава и съзря Ласкър.