— Сто шейсет и първи, Макс — изстреля тя.
— Като при яхтата? — Той стисна слушалката и забеляза, че Сейл внимателно го гледа. — Сигурна ли си?
— Да, Макс. Напълно. — Ейприл не правеше и опит да скрие задоволството си.
— Поздравявам те — каза Макс. Сейл дори не се опитваше да прикрива любопитството си.
— И аз теб. Виж какво, трябва да се върнем там.
— Всъщност аз кажи-речи съм се върнал. В момента летя на път за Уинипег. Ще се прибера довечера и ще излетим още тази нощ. Става ли?
— Разбира се. Чудесно. Звънни ми, когато се прибереш.
Макс обеща.
— Помисли ли какво ще говориш утре на пресконференцията? — напомни й той.
— Да, помислих.
— Струва ми се, че вече няма причини да пазим тайната.
Сейл изобрази с устни „Какво?“.
Макс буквално чуваше как колелцата в мозъка на Ейприл се въртят.
— Ще се чувствам по-комфортно — обади се накрая тя, — ако не разгласяваме истината, докато не изкопаем онова чудо.
— Съмнявам се, че ще ни оставят на мира.
— Да разбирам ли — открито попита Сейл секунди по-късно, — че държите в ръцете си НЛО?
— Не, новините за нещастие не са чак толкова добри. Не че са лоши — и той й обясни какво се бе случило.
Тя го гледаше, без да сваля поглед от него, а очите й ставаха все по-кръгли и по-кръгли.
— Страшно съм щастлива, че това ти се случва, Макс — заяви накрая.
Приближаваха към хребета Джонсън. Макс свали поглед към околните хълмове, гладки и бели под лъчите на следобедното слънце, разгледа седловината, видя скалния откос.
— О-о, я виж колко хора са се събрали долу! — извика Сейл.
Бяха наистина много, даже прекалено много. Навсякъде се виждаха дребни човешки фигурки, а паркингът беше задръстен с коли.
— Предполагам, че са надошли любопитни — въздъхна той.
Сейл наклони и започна голям, плавен завой.
— Според мен това е само началото — каза тя. — Ще бъде разумно от ваша страна, ако започнете да мислите за неща като контрол над големи тълпи и повишени мерки за сигурност. — Извади бинокъл от отделението за инструменти и го вдигна пред очите си в посока на стълпотворението върху хребета. — Според мен хората ви в момента просто не могат да работят.
Макс посегна към телефона, но Сейл го спря с докосване по китката.
— Защо не го направим лично? Нямаш представа колко ми се иска да го разгледам.
Свали бинокъла и натисна щурвала напред. Самолетът започна да се спуска.
— Само не ми казвай, че ще кацнеш там! — изумено я погледна Макс. — Няколко километра източно има летище.
— Това ли е пътят? — попита го тя и посочи.
Двулентовото шосе за Форт Мокси изглеждаше задръстено с коли.
— Да.
— Не, нямаме време да се влачим с часове из задръствания. Виж какво, Макс, не знам какво не бих дала, за да видя с очите си истинско НЛО. Ти познаваш терена долу. Имаш ли възражения?
Плоското било на хребета бе дълго около две хиляди метра. Беше равно, по него не се виждаха дървета, а вятърът бе издухал снега.
— Имаш силен страничен вятър — предупреди я той.
Тя погледна към короните на дърветата отстрани и не се впечатли.
— Под двайсет възела. Никакъв проблем за „Бетси“.
— Е, щом е така — не намери какво друго да каже Макс. Тонът му я накара да се засмее.
— Не се безпокой, Макс. Ако някой започне да се кара, ще им кажа, че през цялото време си се опитвал да ме спреш.
Десет минути по-късно Сейл приземи машината с такава лекота, че дори кафето в чашите им не се разля. Всички се обърнаха да гледат, докато кацаха и рулираха по-близо до площадката на разкопките. Когато Макс отвори вратата, долу го посрещна Ласкър.
— Трябваше да се досетя, че си ти — каза той. Преди да може да допълни нещо друго видя Сейл и на лицето му се изписа все същото глупаво изражение, което се изписваше на лицата на мъжете, видели я за пръв път.
— Сейл — обърна се към нея Макс, — това е Том Ласкър. Нашият неофициален шеф.
Те се здрависаха.
Около тях гъмжеше от зяпачи и туристи. Дошлите бяха завързали разговори с работниците, бяха блокирали мостчетата над траншеята и пречеха по всевъзможни начини. Много от тях стояха в опасна близост до трапа, а други неразумно бяха застанали на самия ръб на пропастта.
— Ще трябва да направим нещо — замислено отбеляза Макс.