Том Брокоу още не бе пожелал лека нощ на зрителите, когато Хари вече бе започнал да избира от флаконите със спрей, скрити предвидливо на тавана. Златно и бяло, беше решил той за себе си, преценявайки естетическото съчетание с основния цвят на обекта.
Обмисли внимателно съдържанието на бъдещото послание и сметна, че простото е най-добро. Щеше да изрази същите чувства, които го бяха вълнували, когато бе „работил“ на безбройните тухлени стени в и около Чикаго. Защото за Хари това бе реакция по отношение на обкръжаващия го свят.
Някъде към единайсет часа, когато всички в дома си бяха легнали, той взе ключовете на колата от бюрото на чичо си, излезе през прозореца на спалнята си и без да вдига шум, изкара форда от гаража. Половин час по-късно вече бе установил наличието на полицейско присъствие по пътя за достъп към площадката. Наложи се да не отбива по него, а да продължи по шосето и да паркира на около километър надолу. Оттам пое през гората, излезе отново на серпантината към върха и тръгна пеша нагоре.
В този час на нощта ротондата представляваше тъмна цилиндрична сянка под мъждукащата светлина на звездите. Издигаше се като страж над долината, така че каквото и да напишеше на нея, щеше да се вижда от шосе 32, когато слънцето изгрееше.
Около конструкцията бяха издигнати няколко очевидно спомагателни временни постройки. В едната още светеше и вътре дери някой се движеше. Иначе районът си беше безлюден.
Хари прекоси голото било, като си подсвиркваше безгрижно и се наслаждаваше безмерно на храбростта си. Спря в сянката на ротондата и провери взетите флакони със спрей. Отново ставаше студено, но боята едва ли щеше да замръзне. Напълно удовлетворен от обстановката, той остана неподвижен близо цяла минута под бръснещия вятър. Да-а… Ето, това бе смисълът на живота. Вятър в косата ти. Падащ сняг. Идеални условия да го лепнеш на света.
Той се усмихна и стъпи на тясната пътека, която водеше до самата конструкция. Пропастта зад гърба му не бе в състояние да го развълнува по никакъв начин. Стигна до центъра на дупката и избра позиция така, че вятърът да духа в гърба му. Това беше важно, когато работиш със спрей.
С облекчение видя, че стената пред него е стъклена. Помнеше, че по телевизията бе имало някакъв спор от какво точно е изработена. Но хората бяха споменали стъкло, така че той бе донесъл емайллак.
Насочи светлината на фенерчето си към стената и му се стори, че лъчът прониква. Приближи се и се опита да надзърне вътре. Мина му през ума мисълта, че тук може би няма такова нещо като „вътре“, понеже обектът можеше да е монолитен.
Сви рамене и извади флакона.
Първата дума щеше да бъде в златно. Вдигна поглед и оценяващо огледа целта пред себе си. Ъгълът не беше добър, може би защото стоеше прекалено близко. Но друга възможност за работа не съществуваше.
Единствените звуци около него бяха свистенето на вятъра и бръмченето на далечен самолет.
Прицели се и натисна дюзата. От нея изскочи фината мъгла на разпръснатата боя и в тялото му се разля топлата вълна на осъществената страст.
Но за разлика от водни кули и църковни огради, ротондата се съпротивляваше на взаимодействието с околния свят. Мъглата отказваше да полепне. Част от нея дори се втечни и потече надолу по стената. Друга, много малка част, се загнезди в пролуки и шевове. А основният обем излетя обратно във въздуха и образува златист облак.
Облакът запази формата си за няколко секунди и започна да се разсейва.
Хари нямаше представа какво става. Изведнъж разбра, че лицето му е мокро. В следващия миг пареща болка проряза очите му.
Той изпусна флакона със спрей, извика и се загърчи. Заби юмруци в очите си, одраска ръката си в нещо и се сети къде се намира — не беше забравил къде е. Изведнъж земята под краката му изчезна и той полетя във въздуха. В офиса си на стотина метра от ротондата Макс чу писъка, надникна през вратата, не видя нищо особено и реши, че това е някакво животно.
13.