Автобусите завиха по шосе 32 преди залез-слънце. Колите необяснимо защо вече се движеха забележимо по-бързо. И все пак, когато пристигнаха във Валхала, минаваше шест. Шарлот се изкушаваше да обяви, че за днес това е всичко и да спрат за кафе и хамбургери. Но когато двама от помощниците й дойдоха при нея със същото предложение, тя се противопостави.
— Нека поне опитаме — каза тя. — А ако не ни пуснат тази нощ, има и нещо друго, което можем да направим.
Отново поеха по двулентовото шосе и не след дълго шофьорът й, китарист в рокгрупа от Ню Мексико, чието име бе Франки Атами, мушна с пръст в предното стъкло.
— Дотук — каза той.
От двете страни на пътя имаше окачени фенери, а пред тях се виждаше спусната бариера. Колите, стигнали до нея се връщаха назад.
— Отбий и спри — нареди Шарлот на шофьора.
Пред барикадата стояха двама униформени полицаи. Бяха облечени в дебели якета. Франки спря и отвори вратата. Тя се подаде навън, но полицаите им замахаха да обръщат.
— Дошли сме отдалече — извика Шарлот и потръпна.
— Съжалявам, госпожо — извини се по-високият от двамата. — Вече затворихме за нощта. Елате пак утре.
— В колко отваряте?
Но полицаят беше приключил с нея и изразително махна с ръка обратно към пътя. Франки провери в страничното огледало и внимателно излезе отново на шосето.
— Спри, където е удобно — нареди му Шарлот. — Ще се опитаме да се качим.
Той погледна със съмнение дълбоките отводнителни канавки покрай пътя, в които няколко коли бяха намерили края си.
— Не знам как ще стане.
Изпълнени с чувство на безпомощност, те продължиха на юг и постепенно загубиха от погледите си хребета. Шарлот извади карта.
— Добре — каза тя в един момент. — След малко завий наляво.
Не след дълго пътуваха по черен път, отстоящ наистина на няколко километра от хребета, но за сметка на това предоставящ великолепен изглед към него.
— Намери място да спреш, Франки — помоли Шарлот след известно време.
Отбиха на банкета. Следващият ги втори автобус направи същото. Хората слязоха и започнаха да пият кафе и топъл шоколад. В задната половина на автобуса Джим Фредрик отваряше кашоните. Мей Томпсън и Ким Мартин изваждаха от тях фенери. Напълниха ги с газ и всеки получи по един.
Няколко души запяха и горе-долу по същото време окончателно се стъмни. Над главите им блеснаха звезди.
И също толкова неочаквано, буквално като че ли някой бе щракнал ключа на осветлението, на върха се разля изумрудено сияние.
След минутка някой се приближи плътно до Шарлот. Беше Мани Кристофър, програмист от Провидънс.
— Това е — каза Мани.
Двамата мълчаливо се прегърнаха и зашепнаха поздравления. Шарлот запали своя фенер. Това бе сигнал за останалите и те последваха примера й, образувайки светеща човешка верига, обърната с лице към хребета Джонсън.
Шарлот усещаше напълно осезаемо привличане откъм хълма. Ротондата — така я бяха нарекли медиите. Но в миналото тя бе имала съвсем друго име, дадено й от съвсем различно създание. Лицата на приятелите й въпреки студа изглеждаха топли и живи под трепкащата светлина на фенерите. Фарове, помисли си тя. Фенерите и лицата. Фарове, сочещи към всеобщата енергия.
Тя вдигна своя фенер и другите повториха движението.
В този миг сърцето й преливаше от любов към тях. И от любов към великолепния свят, в който се бе родила.
В течение на няколко секунди Шарлот виждаше приятелите си, цялата сложност на земния живот и мъждукащите над главите им звезди през очите на Бог.
— Гостът ни в CNN тази вечер — обяви водещият — е Алфред Макдоноу от университета в Торонто, Нобелов лауреат по физика. Доктор Макдоноу, какво точно става на хребета Джонсън?
Макдоноу, слаб, белокос и крехък на външен вид, погледна над ръба на очилата си.
— Тед, налага се да кажа, че сме свидетели на първото истинско доказателство за посещение.
Водещият кимна.