— Запали се — извика Ейприл.
Макс отстъпи няколко крачки и започна да снима.
Ейприл погледна часовника си.
В зрителното поле на камерата светеше червена лампичка, означаваща, че се извършва запис. В един момент му натежа и Макс я повдигна по-високо на рамото си.
Вече започваше да подозира, че очакваното явление така и няма повече да се повтори, когато в центъра на зрителното му поле се запали звезда.
— Двайсет и три секунди — засече Ейприл.
Звездата се разширяваше и ставаше все по-ярка.
— Боже Господи — прошепна Макс, — какво е това?
Тя обхвана стола.
Светлото кълбо блестеше и се въртеше. Очите го заболяха. И в един миг изчезна.
А също и столът. Върху решетката на пода вече нямаше нищо.
Едуард (чичо Ед) Кроули вече трета година беше изпълнителен директор на „Тредлайн Корпорейшън“ — дъщерна компания на „Крайслер“, отделила се като самостоятелна също преди три години и пожънала голям успех с предлаганите на разумни цени качествени коли (впрочем такова бе мотото на компанията) и вниманието, отделяно на нейните клиенти.
„Тредлайн“ правеше всичко както трябва. Заложила бе на екипност в работата, беше се отърсила от автократите и ги бе заменила с мениджъри, които знаеха как да мотивират, бяха окуражавали служителите си да вземат решения и бяха намерили начин да направят така, че всеки да бъде заинтересован от общия успех. И ето че в крайна сметка всичко това бе започнало да дава своите плодове. Изминалото тримесечие бе донесло на „Тредлайн“ печалба за пръв път от отделянето й и кривата на развитие определено вървеше нагоре. Колкото и да се взираше, чичо Ед не можеше да види в бъдещето нищо друго, освен успех.
Беше отворил календара със срещите на писалището пред себе си. След петнайсет минути започваше среща с германските търговски представители. Срещата явно щеше да продължи с делови обяд. За един часа бе планирана оперативка, от два без петнайсет имаше половин час лично време за размисъл, а след това щеше да посети Плановия отдел. Чичо Ед практикуваше управление чрез обикаляне. Разбираше колко е важно да бъде виждан. В три часа го чакаше разговор с юрист консулта, а в четири трябваше да се види с Брадли и техниците му. Това означаваше, че приемният му час днес щеше да започне в четири и половина — всеки можеше да надникне през отворената врата и да каже: „Здрасти, шефе“.
Всъщност не се отбиваха кой знае колко посетители. Началниците непосредствено под него нямаха право да се възползват от тази възможност, понеже така или иначе не можеха да се оплачат от липса на достъп. А хората по-надолу в йерархията в известен смисъл се страхуваха да злоупотребят с времето му. Не че изобщо не идваха. Отворената врата беше символ за всички служители на фирмата, като се започне от най-обикновените работници и се стигне до заместниците му.
Чичо Ед бе преглеждал плановете за преструктуриране на дългосрочните дългове на „Тредлайн“ с надежда да намери някакъв скрит ресурс, за да финансира допълнителни дейности по развоя. Беше се уморил от взирането в числата, а и гърбът го бе заболял. Погледна часовника си и видя, че е посветил час и четвърт на това занимание. Прекалено много.
Време беше да си почине и да прочисти мислите си. Стана, разходи се до прозореца и погледна назъбения от силуети на сгради хоризонт на Индианаполис. Вътрешният телефон иззвъня.
— Да, Луиз?
— Господин Хоскин на първа.
Уолт Хоскин беше вицепрезидент по финансовите въпроси — дребен педант, който така и не се бе научил да надзърта отвъд периметъра на своите прерогативи. Което бе причината, поради която никога нямаше да стане нещо повече от това, което бе сега. Точно неговият финансов план лежеше отворен на бюрото му. План, безукорно съставен в рамките на общите правила и принципи на фирмената политика и текущата практика. От човек, на когото не би хрумнала мисълта да убие свещена крава. Ако „Тредлайн“ искаше да се възползва в пълна мяра от последните пазарни тенденции, налагаше се да скочат от старото бъги, на което Хоскин бе предпазлив шофьор. Чичо Ед вдигна слушалката.
— Да, Уолт?
— Ед, гледа ли новините тази сутрин? — гласът на Хоскин бе едновременно дрезгав и тънък.
Не ги беше гледал. Чичо Ед беше ерген. Имаше дни, когато се налагаше да работи до късно — както например снощи — и тогава просто нощуваше в офиса си. Не се бе доближавал до телевизор нито снощи, нито тази сутрин.