— Не — тихо отговори той. — Защо? Какво има?
— Открихме с падане от седемнайсет пункта — съобщи новината Хоскин с глас на грешник, обявяващ идването на Второто пришествие.
Чичо Ед се гордееше със способността си да реагира хладнокръвно на кризи и шокове. Но това вече го порази.
— Седемнайсет пункта? — изръмжа той. — Какво, по дяволите, става? — Не бе очаквал подобно развитие, не бе имало и намек за някакви лоши новини, за игри на пазара, за някакъв фактор, който би могъл да стои в основата на такъв ефект.
— Става дума за онова нещо в Северна Дакота.
— Какво нещо в Северна Дакота?
— НЛО-то.
До момента чичо Ед бе отдавал новините от хребета Джонсън на масова психоза.
— Уолт, какво, за Бога, бърбориш?
— Има слухове, че в най-скоро време ще стане възможно да се произвеждат автомобилни гуми, които едва ли не ще могат да се използват вечно.
Чичо Ед свали слушалката от ухото си и недоумяващо я изгледа в ръката си. После пак я вдигна.
— Никой няма да повярва на това, Уолт.
— Може би. Но хората могат да си помислят, че основните акционери биха повярвали. И са започнали масово да продават своите акции на безценица. Тази сутрин една жена каза по АВС, че кола, направена от онзи материал, щяла да има живот по-дълъг от този на собственика й. Стига той да й сменя редовно маслото и да се погрижи да не катастрофира.
Хоскин беше на ръба на истерията. Чичо Ед бавно се отпусна в креслото си.
— Там ли си, Ед? — попита Хоскин. — Ед, добре ли си?
Фондовите борси откриха деня раздвоени, неспособни да решат какво да правят в продължение на повече от час. Постепенно се оформи тенденция към продаване. В късната сутрин състоянието вече беше на свободно падане. Индексът „Никей“ се срина с деветнайсет процента за един ден, а „Дау Джонс“ спадна с триста и осемдесет пункта.
Пуснаха заснетия материал на видеокасетофон.
Столът.
Светлината.
Празната решетка.
Върнаха и пак пуснаха кадър по кадър, наблюдавайки засилването на яркостта и как сиянието се протяга като език от протоплазма към стола.
— Сега бавно — извика Ейприл.
Столът изглеждаше като че ли избледнява.
Имаше два кадъра, по време на които Макс мислеше, че вижда през краката и облегалката. Сякаш бе наложил две картини една върху друга.
Намираха се в командния център. Телефоните около тях не бяха спрели да звънят. На всеки няколко минути кацаха и излитаха хеликоптери. Ейприл бе наела група студенти за екскурзоводи и да координират визитите на високопоставените особи. Двама от тези студенти, облечени в тъмносини униформи с емблемата на Ротондата, сега приемаха обажданията по телефоните и се стараеха във всеки момент да знаят къде се намира Ейприл.
— Трябва да опитаме отново — предложи накрая Макс. — Този път ще използвам филтър.
Само че щеше да се наложи да опитат с друга икона. Също като дървото, и яйцето изглежда разполагаше само с един заряд, защото повторният опит да го активират се бе оказал напразен.
Но Ейприл сякаш не го чуваше. Седеше, загледана в чашата с кафе. Накрая вдигна очи.
— Какво мислиш, че е това, Макс?
— Може би средство за освобождаване от боклука. — Идеята му се видя забавна. Той върна поглед върху екрана на монитора. Нещо привлече вниманието му.
— Какво?… — попита тя и проследи погледа му.
Зад почти прозрачния прозорец, на фона на стената, Макс различаваше две вертикални линии.
— Не съм ги виждал в Ротондата — каза той. Опита се пак да си представи пространството от решетката до задната стена. Там нямаше абсолютно нищо, което би могло да бъде причина за появата на тези линии. Нямаше ги и на стената, естествено.
— Какво мислиш? — не се сдържа накрая Ейприл.
Въображението на Макс препускаше с пълна скорост.
— Питам се — каза той, — дали не сме изпратили онзи стар стол в нечий вестибюл.
Ранди Кий започваше да изпада в отчаяние от убеждението, че вероятно е единственият човек на планетата, който знае истината за тайнствената постройка на хребета Джонсън. Вече се беше опитал да предупреди брат си. Опитал се бе да разкаже и на бившата си жена, за да й даде шанс да скрие сина им. Дори се бе опитал да разкаже на отец Качмарек. Никой не му бе повярвал. Знаеше, че историята звучи налудничаво, но не беше в състояние да измисли начин, по който да убеди семейството и приятелите си за грозящата ги опасност. Или някой друг — който и да е. При това положение не му оставаше друг избор, освен да поеме нещата в ръцете си.