Онова, което бяха нарекли Ротондата, всъщност представляваше сигнализиращо устройство, което да предупреди, че човешката раса е готова за жътва. Ранди дори подозираше, че то е престояло на онзи гол връх много по-дълго от тези десет хиляди години, за които говореха в телевизионните програми. Не че можеше да бъде сигурен естествено, но това не беше толкова важно. Единственото съществено нещо бе, че той осъзнаваше опасността. И че знаеше как да се справи с нея.
Ранди работеше за „Монограм Констръкшън“. В момента бе изпратен в състава на бригада да ремонтира шосе 23 в района на Огилви, северно от Минеаполис. Изпитваше болка при мисълта как ще изглежда всичко — малките белосани къщички, празнично осветените пазарни комплекси, огромната плетеница от пътища, — когато пристигнеше врагът.
Вече беше късно да се попречи на излъчването на сигнала, разбира се. Той беше на път. Всичко, което оставаше да се направи, всичко, което можеше да се направи, бе да се допълни този сигнал по такъв начин, че расата от другата страна да разбере, че на Земята няма да я чака безплатен обяд. Щеше да им покаже, че знае за тяхното съществуване и че трябва да са готови за дълга и жестока битка, ако дойдат тук.
Щеше да се качи на върха на хребета и да взриви дяволското устройство. В багажника на неговата „Исузу Родео“ имаше цели двеста килограма експлозив C-4, свързани към устройство за дистанционно задействане, което бе купил заедно с управляем модел на състезателен автомобил. Ако всичко се развиеше добре, щеше да изскочи от колата си светкавично, щеше да предупреди намиращите се наблизо да намерят прикритие и щеше да превърне Ротондата в купчина камъни. Надяваше се никой да не бъде убит, но това нямаше да го спре. В края на краищата хората все някога щяха да проумеят мотивите му. Може би не веднага, но когато се разбереше какво е направил, образът му щеше да се появи на телевизорите по цял свят. И бившата му жена щеше да съжалява горчиво, че не го е послушала, когато й е казвал. Само че вече щеше да бъде много късно, защото той нямаше да вземе тази кучка обратно. Дори ако това бе единственият начин да си върне сина.
Ранди се носеше по магистралата, като хвърляше от време на време бегъл поглед на пустите, покрити със сняг полета. Откакто бе тръгнал от Минесота, постепенно го завладяваше чувство на странно спокойствие. Щеше да пристигне във Форт Мокси по средата на следобеда. Беше чел някъде, че във Валхала няма места по хотелите, но Форт Мокси бе достатъчно наблизо. Още не беше измислил как точно ще се върне в мотела, след като използваше колата си, за да унищожи Ротондата. Но това бяха дреболии. Щом научеха за коварния капан, заложен в Ротондата, хората щяха да се преизпълнят с благодарност и без никакво съмнение някой щеше да прояви разбиране и да го хвърли обратно във Форт Мокси.
Ранди бе използвал управлението на играчката-кола, за да изработи ключ, който да взриви бомбата. Беше го нагласил както трябва, но за да не стане случайно някоя беля, бе сложил дървен клин между контактите.
Денят не се оформяше като най-добрия в живота му — следобеда бе имал две неприятни изживявания. Първото от тях беше след като подмина Драйтън на междущатска магистрала 29. Червен микробус с регистрационен номер от Манитоба го бе засякъл, Ранди бе скочил на спирачките, беше се плъзнал странично и бе преминал осовата линия. Грамаден ТИР беше изревал покрай него и едва не бе отнесъл предницата му. По някакво чудо му се бе разминало и Ранди, който междувременно се бе завъртял в обратна посока, се бе почувствал безкрайно щастлив. Само дето беше избързал да се радва: дървеният клин се бе преместил веднъж и след това се премести още веднъж, когато даде рязко газ, за да изкатери стръмния, покрит със сняг банкет, под който се бе свлякъл пикапа му. Така че когато се върна на магистралата, клинът вече бе престанал да изпълнява жизненоважната си функция и контактите, макар още да не се допираха, се бяха приближили достатъчно близко, за да позволят прескачането на искра. Бомбата беше пред взривяване.
На най-северната отбивка — последната, преди навлизането в Канада — той свърна на изток по шосе 11 и не след дълго стигна във Форт Мокси. И тогава, точно когато наближаваше кръстовището с 20-а улица, му се случи второто и последно неприятно нещо. Още беше в периферията на града, на място, където имаше стара дъскорезница — самотна бяла сграда, подслонила в себе си закусвалнята „Тейсти фрий“ и къщата на Уесли Фю. По стечение на обстоятелствата Уесли, който вече шеста седмица се бореше с простуда, се връщаше у дома от банката с намерение да пийне нещо по-силно и да си легне рано. Но най-невероятното разбира се бе не това, а фактът, че дистанционното на Уесли за отваряне вратата на гаража от колата беше настроено на точно същата честота, на която бе настроена и радиоуправляемата играчка, използвана от Ранди за взривател на неговата бомба.