Страната обожаваше Мат Тейлър така, както не бе обичала нито един президент след Франклин Рузвелт. Много хора го възприемаха като новия Хари Труман. И той наистина притежаваше някои от качествата на Труман: непреклонна воля, когато бе убеден, че е прав, безкомпромисна честност и готовност да каже каквото има да казва, изразявайки се на разбираем обикновен английски. Именно последното често му бе носило неприятности, като например дочутата от стоящи наблизо журналисти небрежна забележка по време на посещението на високопоставена особа от Близкия изток, че трябва да приберат на скрито място сребърните прибори за хранене в Белия дом.
Тейлър обясняваше неизменно високия си рейтинг с откритото си нежелание да се слага за изборите и с това, че американският народ разбира правилността на неговата политика. „На хората това им харесва — казваше той. — Когато се стигне дотам вече да не се доверяват на правилността на моята преценка… ами тогава просто ще ме изпратят по живо, по здраво оттук.“
През цялата зима президентът не бе успял да се отърси от безпокойствата си във връзка със ставащото в Северна Дакота. Съветниците му се бяха опитвали да го успокоят. Това е само една сензация като онези с кръговете в нивите, убеждаваха го те. Политическо самоубийство е един президент да говори за летящи чинии. Каквото и да стане след това, с кариерата му е свършено. Такива бяха горе-долу съображенията им. Беше ги послушал, не бе взел отношение и ето че сега кризата се бе разразила. Само днес, за един ден, борсовият индекс бе регистрирал спадане с цели 380 пункта.
— Ще остане в историята като „Черната сряда“ — уведоми го Джим Самсън, финансовият му министър. Самсън вече се опитваше да представи нещата така, сякаш през цялото време бе убеждавал президента да реагира по някакъв начин.
Напълно разбираем опит, защото навън цареше хаос. Щатите бяха замесени в цели шест войни, отбранявайки с различна степен на енергичност стратегическите си интереси, но по света имаше поне петнайсетина горещи точки, развитието на събитията в които трябваше внимателно да се наблюдава. Гладът из страните от Третия свят бе в атака, прирастът на населението изпреварваше всякакви прогнози, а ООН изглеждаше примирена с неспособността си да установи нов световен ред. Американският преход от промишлена към информационна икономика все още създаваше сътресения. Корупцията по върховете си оставаше проблем. На всичко отгоре продължаваше разпадането на политическата тъкан на обществото и в резултат никнеха малки отцепнически фракции, нежелаещи да признаят съществуването на останалите. От друга страна търговският баланс изглеждаше приличен, дългата битка с дефицита като че ли най-после вещаеше промяна към по-добро, расизмът, сексизмът и съпътстващите ги проблеми отиваха в забвение, употребата на наркотици бележеше спад, а напредъкът в медицината обещаваше на хората все по-дълъг и по-здравословен живот. И макар това да не бе най-важното за един политик, дори медиите бяха благоразположени към него.
Истината бе, че Мат Тейлър не можеше да си присвои заслугата за положителните тенденции, точно както не можеше да бъде обвиняван за отрицателните. Но знаеше, че каквото и да се случи, трябваше да може да се опре на здрава икономика. Загубеше ли тази борба, трусовете, съпътстващи еволюцията на западния свят в настоящата епоха, щяха да бъдат още по-трудно поносими. Това той не можеше да допусне. Нямаше да остане безучастен наблюдател на тълпите бездомни и безработни, които щяха да залеят американските улици. Щеше да предприеме нещо, без значение какво щеше да му струвало това.
— Дреболия — сви рамене Тони Питърс. — Случват се такива неща.
Питърс бе председател на Съвета за фискална политика към президента. Освен това беше стар единомишленец и притежаваше здрави политически инстинкти. Бе един от хората, дошли с него в Белия дом от Балтимор, и единственият, в когото Тейлър имаше абсолютно доверие.
— Тони — погледна го президентът, — щеше да бъде дреболия, ако в него нямаше нищо. Но какво ще се случи, ако там горе наистина са намерили метал, който не се чупи и не се износва?
— Съгласен съм — побърза да каже Самсън. — Трябва да разберем какви са фактите.
Питърс се намръщи.
— Доколкото разбирам, господин президент, не става дума за метал.
— Каквото и да е. — Тейлър се облегна в креслото си и скръсти ръце. — Наистина от него правят платна. Но сигурно могат да строят и сгради. Въпросът е какво ще се случи с производителите, ако изведнъж им дадат за работа материали, които не е нужно периодично да се подменят? — И той поклати глава. — Какво би означавало това за „Дженерал Мотърс“, например? — Свали очилата си и ги хвърли на писалището. — Господи, не мога да повярвам, че устата ми го е изрекла! Толкова години търсим начин да победим японците в тази игра. А ето че най-сетне го имаме, но той вещае катастрофа.