Тейлър беше възнисък и здраво скроен. Носеше обикновени вратовръзки и добре изгладени костюми, ушити по модните канони от предишната година.
— Господин президент — подхвана Питърс, — това е тема за таблоидите. Никой няма да може да произвежда суперматериали за промишлеността.
— Откъде знаеш? Проучили ли сме въпроса?
— Да. Всички, с които разговарях, казват, че това няма да се случи.
— Но нали разполагаме с мостри?
— Човечеството е гледало светкавици хиляди години наред, преди да успее да ги окове в ключа за осветление. Първият ни приоритет е да отклоним вниманието на обществеността от тази тема. Да си изберем една от войните, ако трябва нека бъде Пакистанската революция, и да я раздухаме до всеобща тревога.
Да, Тони Питърс имаше тази способност: той единствен от хората, които Тейлър познаваше, разбираше какво движи икономиката и едновременно с това бе способен да помогне на другите да прозрат истината. Освен това познаваше Конгреса, брокерите на властта и посредниците между бизнеса и политиката. Беше незаменим помощник за президент, склонен да действа. Но Тейлър знаеше какви са недостатъците му. За Питърс опитът бе всичко. Кредото му беше, че ако черпиш от житейския си опит и прилагаш уроците му с мярка, никога няма да направиш груба грешка. Ала какво ще се случи, когато се изправиш пред проблем, излизащ извън ограниченото познание на този опит? Каква ти е ползата от него тогава?
— Искам — проговори Тейлър след кратко замисляне — да се срещнеш с хората, които работят там горе. С началниците сред тях. Разбери какво става. Какви са рисковете. Не искам повече да слушам какво твоите експерти твърдят, че не може да се случи.
Питърс го изгледа без притеснение.
— Не говорите сериозно — каза той. — Ние не би трябвало да се доближаваме до тази история, господин президент. Почнем ли да се интересуваме, все някой ще надуши.
— Опитай се да бъдеш дискретен, Тони. Нямаме избор, кризата диша във врата ни. Намери някой, който разбира от тези неща, и ми донеси отговори. Определени отговори, не увъртания. Искам със сигурност да знам дали онова нещо представлява реална опасност. И ако е така, какво може да причини на икономиката. — Неочаквано се почувства уморен. — Оттук нататък повече няма да гадаем.
17.
Понеже с вяра ходим, а не с виждане…
Ал Истър беше най-агресивният сменен бригадир, появявал се някога в дейтънския клон, Охайо, на „Кугар Индъстрис“. Всички се майтапеха, че мениджърите не си подавали носа навън сами след стъмване от ужас, че Ал може да броди из улиците. Управата най-внимателно търсеше мнението на синдикатите по повод всяко свое действие, което можеше да бъде възприето като промяна в условията на трудовия договор. И проявяваше търпимост към работниците. Дори Лиз Мулен, хваната, когато бе сама в магазина, да краде телбод машинки, компютърни дискети и най-различни аксесоари, минаващи под общия знаменател „канцеларска техника“, бе оцеляла. Бяха я сгълчали, вместо да я изхвърлят и осъдят.
Най-ефективната тактика на Ал беше заплахата с незабавна реакция. Дори за най-тривиалните неща той бе напълно способен (или поне управата смяташе, че е, а това беше все същото) да обяви спиране на работата или забавяне на темпото до максимум. Никакъв опит да се предупреди вироглав служител или да се смени работното време не бе извън угрозата от ответни действия, ако Ал сметнеше, че става дума за отстояване на принцип.
Бригадирът не криеше вярата си, че всеки от управата е склонен към злоупотреби с властта и че само той, Ал, стои между лешоядите в скъпи костюми и благоденствието на работниците.
Не беше упълномощен от националния синдикат да действа по този произволен начин, но епизодичните им опити формално да му се скарат бяха по правило лишени от ентусиазъм и бликаха от двуличие. Онези хора знаеха кой държи козовете в Дейтън. Когато Ал разпоредеше забавяне или заповядаше на работниците да излязат навън, всички реагираха като един. Някой от Националното сдружение на помощните работници, бригадирите и техниците можеше и да мине след няколко дни, за да му се скара, но междувременно думата му беше чута.