Шефовете на няколко пъти се бяха опитвали да го повишат. Да му удвоят заплатата. Но тези номера не минаваха пред него. „Хората имат нужда от мен — заяви той веднъж на директора на завода Ейдриън Кокс, — за да попреча на теб и на останалите от вашата пасмина да ги изядете живи.“ Точно така… Но Ейдриън знаеше истинската причина: Ал страшно силно обичаше властта, за да се раздели с нея, камо ли да се откаже доброволно. А никой друг бригадир в „Кугар“ не притежаваше неговата власт.
Ал не харесваше мениджърите на „Кугар“ както лично, така и по принцип. Беше възприел строгото правило да не бъде виждан в тяхна компания, освен в случаите, когато се налагаше да приближи до тях, за да им извади душата. По тази причина Кокс неприятно се изненада, когато секретарката му го информира, че е пристигнал Ал и вече се качва по стълбите.
Първата реакция на Кокс бе дълбоко да поеме въздух.
— Спомена ли какво иска? — предпазливо се осведоми той.
— Не, сър. Джанет го попита, но той мина покрай нея, без да продума.
Секунди по-късно Ал пресече външната линия на отбранителната система на Кокс и влезе в кабинета му в мига, в който вътрешният телефон се опитваше да го предупреди за последен път.
Офисът беше просторен, а стените бяха украсени с награди в рамки, грамоти за добра работа и дори няколко скъпи маслени платна, лично подбрани от съпругата на Кокс. Самият той седеше зад махагоново писалище, осветено от слънчева светлина, филтрирана през листата на палми в саксии. Преструвката на бригадира, че не забелязва всичко това, го дразнеше. Ал пристъпи до центъра на персийския килим, нагло забравяйки да свали кепе, и впи поглед в директора на завода.
— Господин Кокс — каза той, — предполагам следите какво става в Северна Дакота?
Ал беше дребен, закръглен, отдавна излязъл от най-добрата си форма, каквато и да е била тя, с невчесана оредяваща коса. Коремът изпъваше до скъсване мазната му работна риза, в чийто нагръден джоб бе натъпкана мръсна кърпичка. Всичко това, естествено, беше само поза и нищо повече.
— НЛО-то ли? — Кокс не можа да скрие облекчението си, че този път не става дума за производствени проблеми.
— Да — въздъхна Ал и се стовари на един от столовете с облегалки за ръцете. — Какво ще правим?
— По отношение на какво? — наклони се напред Кокс. Той, разбира се, се досещаше накъде върви разговорът. Вече бяха говорили за това на заседания на управата и дори бяха обсъждали с централата естеството на материалите, които можеха да се появят като следствие от откритието на хребета Джонсън.
— На по-издръжливата гума — отговори Ал и възбудено се заклати напред-назад. — Какво ще стане с „Кугар“, ако промишлеността започне да бълва гуми, които издържат по триста хиляди километра пробег?
— Това няма да се случи — твърдо заяви Кокс.
— Радостен съм да го чуя — изсумтя бригадирът, който никога не мигаше.
— И какво искаш да ти кажа? — попита Кокс. — Всичко, което знам, съм го видял по телевизията.
— Да, и аз — по лицето на Ал не можеше да се прочете никаква емоция, освен долавящия се и в думите му сарказъм. — Помните как винаги съм твърдял, че ние трябва по-често да работим заедно. В края на краищата нали преследваме една и съща цел? Здрава компания за нас означава сигурна работа.
Кокс не се сдържа и се усмихна.
— Трудно ми е да не се съглася с това, Ал.
Бригадирът се озъби.
— Ако онзи материал може да прави това, на което твърдят, че е способен, в тази страна само след три години няма да има такова нещо като каучукова промишленост. И ако аз седях във вашето кресло, щях незабавно да изпратя при тях някой с предложение.
— Предложение ли? — намръщи се Кокс. — За какво?
— Да ги изкупите.
Кокс се втренчи в Ал за няколко дълги секунди.
— Няма нужда от паника — отсече той накрая. Чувстваше, че думите му звучат неубедително, но не му идваше наум какво друго би могъл да каже.
Ал поклати глава.
— Ако се случи най-лошото, вас ще ви измъкне правителството. Ще има всеобща криза и компанията ще фалира по член единайсет. Но вие, лично вие, ще се оправите. Ще си гласувате по една тлъста премия и ще се оправдаете с цикличността в рецесиите. Заедно с всички като вас. Дребните риби ще излетят на улицата, преди да са се усетили, както се случва винаги. И в крайна сметка няма да получат нищо.