Кожата на Кокс настръхна.
— Ал! — опита се да бъде убедителен, но чуваше собствения си глас да трепери. — Ал, страховете ти са преувеличени. Нищо подобно няма да се случи.
— Така ли… Добре, но все пак, ако бях на ваше място, нямаше да седя така и да се моля всичко някак да ми се размине.
Ейприл избърса иконките с няколко влажни кърпи. Всяка от тях светна, като я докосна, с изключение на дима, който си оставаше все така тъмен. Но върху решетката не се забелязаха никакви странични ефекти. За нея това беше указание, че за да се появи сиянието, върху решетката трябваше да има нещо.
И точно тогава откри до шахтата седмата иконка. По-голяма от останалите, тя наподобяваше йероглиф. И също като дима остана тъмна, след като я докосна.
Мери Маклоски винаги бе чувствала близостта на светото присъствие. Никога досега не бе имало нито момент, дори и в най-тежките й дни (когато бе научила за смъртта на Джоди при катастрофа по междущатска магистрала 29, когато съпругът й за пръв път я бе пребил или когато й казаха, че е болна от диабет) не бе имало миг, през който да не бе чувствала Иисус редом до себе си. Именно тази абсолютна убеденост й бе помогнала да устои през всички трудни години и въпреки безбройните лични проблеми, й бе донесла душевно спокойствие, което тя не би заменила за никоя житейска наслада. Мери Маклоски беше щастлива жена.
Дошла бе във Форт Мокси на гости при сестра си и при нормални обстоятелства нямаше да прояви никакъв интерес към събитията на хребета Джонсън. Но градът, това тихо и спокойно място, бе превзет от туристи, продавачи, журналисти, колежани и продължаващи да пристигат в добре натъпкани автобуси посетители от всички краища на Северна Америка. Съвсем естествено бе да се заинтригува, а на всичко отгоре зет й Корки Кейбъл прояви желание да види Ротондата. Така че качиха се в колата и заеха мястото си в колоната по шосе 32. Изкачиха се на върха, заобиколиха, без да слизат, странната зелена постройка, която изглеждаше като необичаен склад за сол, и се спуснаха от другата страна, говорейки за марсианци през цялото време. За Мери този разговор не означаваше нищо особено, но Корки не спря да бърбори възбудено.
Вечеряха в „Котешко око“ във Валхала, а после поеха обратно към хребета. Вече се бе стъмнило — мразовита, кристално ясна нощ, безлунна, но озарена от смълчаните звезди. И тримата седяха на предната седалка в маздата на Корки, така че когато завиха на поредния завой, едновременно видяха мекото зелено сияние на върха на хребета.
— Вижте това — ненужно каза сестрата на Мери.
Корки бе готов да отбие къде да е, за да могат да наблюдават без притеснение, но пътят беше задръстен от коли. Така че само намали и продължи напред, пълзейки с трийсет километра в час.
За Мери в спокойното сияние имаше нещо свръхестествено. Сякаш сам Бог бе поставил фар за загубените си земни чеда. Може би за да ги увери, че не е спрял да ги наблюдава.
Странно, но тя не бе почувствала нищо необичайно преди два часа, когато бяха минали съвсем близо до конструкцията. Сега обаче беше поразена от нейното значение.
— Вижда се от самата граница — поясни Корки. Беше митнически инспектор на контролно-пропускателния пункт при Форт Мокси и естествено преувеличаваше. Границата бе прекалено далеч. Но тази нощ дори това изглеждаше възможно. Тази нощ всичко изглеждаше възможно.
— Намали, Корки — помоли Мери.
Корки и без това едва-едва пълзеше и зад тях търпеливо се бяха наредили няколко коли.
— Чудя се на какво се дължи — обади се сестрата на Мери. — Може би е от фосфор.
В този момент Мери видя образ. Ако се отдръпнеш назад мислено, ако игнорираш подробностите и погледнеш така, отдалече, можеше да се види женско лице. И тя познаваше жената.
— Това е Девата — заяви тя.
Арки Редфърн въведе госта си, настани го да седне, заобиколи бюрото си, за да седне сам, и вежливо се усмихна.
— Доктор Уелс — каза той, — какво мога да направя за вас?
Пакстън Уелс бе висок слаб мъж с посивели мустаци и маниери, които можеха да се възприемат като аристократични, ако не бяха проваляни от прекомерно големите му уши.