— Ало?
— Господин Колингуд? Обажда се Хенри Шорт от караулката на охраната.
Думите моментално го разсъниха.
— Да, Хенри. Какво има?
— Не можем да намерим доктор Кенън — обясни гласът в ухото му.
Съобщението го накара да се отпусне.
— Тя спи в съседната стая.
— Не, сър. Дойде тук около половин час след полунощ. Влезе в Ротондата. Но сега там я няма. — Макс погледна часовника си: беше три и четвърт. — Проверихме и другите сгради. Никъде я няма. Не можем да разберем какво става.
— Колата й там ли е още?
— Да, сър. Не е излизала през бариерата.
Макс беше озадачен. За него подобен разговор посред нощ, с всичките възможности, пропуски, варианти и прочее, бе напълно безсмислен.
— Хенри, проверихте ли задните апартаменти в Ротондата?
— Погледнахме навсякъде.
— Добре. Извикайте полицията. Тръгвам към вас.
Остави слушалката на вилката, вдигна я обратно и позвъни на номера в стаята й. Никой не му отговори. Макс се загледа в телефона и в съзнанието му постепенно се материализира подозрението, че е използвала решетката. Вече сериозно обезпокоен, той се облече набързо, качи се в колата си и потегли към хребета Джонсън. Трябваше да каже на Хенри да погледне в канала. Ами ако бе паднала там? Мястото беше такова, че можеше спокойно да не са я забелязали.
Включи мобифона си, набра номера на караулната и чу нов глас. Джордж Фрийуотър.
— Нещо ново? — попита го той.
— Няма новини. Полицията е на път. — Дълга пауза. — Макс, ако е отвън, няма начин да е издържала дълго. Студено е.
— Знам. Погледнахте ли в канала?
Чу размяна на реплики от другата страна и после отново гласа на Джордж:
— Да, погледнали са в канала. Вижте, господин Колингуд, намерили са нещо. Има бележка, адресирана до вас. Била е оставена на предната седалка в колата й.
— До мен ли? — Стомахът на Макс се сви. — И какво пише в нея?
— Искате да я прочета?
— Да, Джордж. Моля те.
— Добре. Казва… един момент, осветлението е слабо. Аха, казва: „Скъпи Макс, ще последвам стрелата. Щом четеш това, значи нещо може да не е наред. Съжалявам, беше ми приятно да работя с теб“. — Джордж изсумтя. — За какво говори?
Фаровете на Макс се забиваха в мрака и потъваха в него.
— Не съм сигурен — отговори той. Но знаеше.
„Мъжът в белия костюм“ е жив и е добре. Онези, които си спомнят класическия английски филм с Алек Гинес в ролята на човек, изобретил тъкан, която не се мачка или цапа, вероятно са в състояние да си представят какво става тези дни с шивашката промишленост. Печалбата за предприятията в тази сфера постепенно се свива, започвайки от деня, в който плъзнаха слуховете за възможността да се изработи материя, наподобяваща онази от филма. Голям брой експерти вече заявиха официално, че е само въпрос на време да се заимства и да стане широко достъпна технологията от Ротондата, позволила създаването на свръхустойчивите материали, използвани в нея. Какво точно ще се случи, когато това стане факт, все още е неясно. Но сега-засега се знае, че бяха закрити хиляди работни места и че цялата индустрия е в хаос. Нашият вестник е гледал винаги с неохота на намесата на правителството в частния бизнес. Този път часът за такава намеса изглежда наистина е ударил.
Когато Макс влезе в Ротондата, той беше бесен на Ейприл. Тази жена го бе поставила в ужасно положение. Не можеше да си прости, че не се бе усетил накъде отиват нещата и не се бе опитал да ги предотврати.
И какво, по дяволите, се очакваше от него да направи сега?
Атмосферата под купола му се видя потискаща.
Вътре беше Хенри Шорт в компанията на двама полицаи. Единият гледаше надолу в канала. Беше млад, не повече от двайсет и една годишен. Пясъчнорус, длъгнест, ъгловата челюст, голям нос.
Партньорът му — плешив и вече раздразнен — прекъсна разговора си с Джордж Фрийуотър, като видя Макс да влиза.
— Сър, вие ли сте господин Колингуд?
— Да — потвърди Макс.
— Аз съм заместник-шериф Ремиров — представи се той и извади бележник, в който Макс позна бележника на Ейприл. — Какво означава това?
Ще последвам стрелата.
— Каква стрела? — осведоми се по-младият.