Макс се поколеба само за миг.
— Не знам — излъга той.
Отговорът му явно не задоволи Ремиров.
— Нямате представа какво се е опитвала да ви каже?
— Точно така — отговори Макс. — Ни най-малка.
Полицаят не повярва на думите му.
— И защо ще ви пише бележка, която не можете да разберете? — гневно попита той.
Макс вътрешно се сгърчи. Никак не го биваше да лъже. Още по-малко му допадаше да го усуква пред полицаи. Почти не му се бе налагало да контактува с тях през живота си и сега не се чувстваше никак уютно.
— Просто не знам — настоя той.
Загубил търпение да се занимава с него, Ремиров се обърна отново към Джордж:
— Сигурен ли сте, че не е минала покрай караулната, без да сте я видели?
— Има монтирана камера — напомни му Джордж.
— Това не е отговор на въпроса ми.
— Предполагам, че може и да е възможно. Но се стараем през цялото време някой да седи пред мониторите.
— Значи не можете да кажете със сигурност — заключи Ремиров.
— Не и преди да сме прегледали лентите със записа.
— Ами защо не вземем да ги прегледаме? — с язвителна вежливост предложи полицаят.
Макс се отдалечи, за да хвърли крадешком поглед на решетката. Нямаше абсолютно никакъв начин да познае била ли е използвана или не. Не се виждаха отпечатъци от обувки, нито някакви следи.
Редфърн, облечен в кожено яке и обут в тежки ботуши, влезе под купола. Размени тихо няколко приказки с Джордж и двамата полицаи и едва тогава видя Макс.
— Организират група за издирване — съобщи му той.
— Добре — съгласи се Макс.
Настана дълга, притеснителна и за двамата пауза.
— Джордж ми каза, че е оставила бележка за теб. Макс, къде е тя?
— Предполагам, че вече е мъртва — отговори уклончиво Макс. Надяваше се, като каже на глас какво си бе мислил от момента, в който научи за съществуването на бележката, ужасната възможност да стане някак по-малко реална.
— Как така? — намръщи се Редфърн и стисна челюсти.
Макс помисли дали да не направи демонстрация, но се поколеба, понеже всяка от иконките като че ли работеше само по веднъж. Затова просто посочи решетката с набора бутони за задействане и обясни какво според него се бе случило.
— Това — каза той, насочвайки вниманието на адвоката към символа в горния край на втората колона — е стрелата.
— Искаш да ми кажеш, че има устройство, което анихилира неща, и ти мислиш, че тя го е използвала върху себе си?
— Горе-долу това мисля — отвърна Макс.
— Дяволите да го вземат! Вие, хора, имате ли ум в главите си?
— Виж, аз изобщо не съм предполагал, че подобно нещо може да се случи.
— Да, сигурно. Добре, дали да не поразгледаме по-отблизо?
Макс се опита да възрази, но Арки го прекъсна по средата:
— После ще умуваме кой е виновен и кой не. Тя е смятала, че отива някъде, така ли? И как е очаквала да се върне?
— Не знам. Недей да мислиш, че сме седели и сме го обсъждали. Все пак предполагам, че е очаквала да намери подобно устройство на другия край. Ако такъв изобщо съществува.
Арки се обърна към Джордж, който се бе присъединил към тях:
— Кога, казваш, е станало всичко това?
— Мина през портала в нула и трийсет.
Арки погледна за справка часовника си. Беше четири и десет.
— Предполагам имаме основания да смятаме, че не може да се върне сама. — Той скръсти ръце на гърдите си. — И какво ще правим оттук нататък? — попита, без да крие обвинителния тон в гласа си.
Макс се чувстваше като пълен идиот. Дявол да те вземе, Кенън!
Лицето на Арки беше потъмняло. Потрепването на ъгълчетата на устата и на очите му издаваше вътрешна борба.
— Може би наистина ще е най-добре племето да продаде това нещо — каза той накрая. — Струва ми се, че тук може прекалено лесно да се умре. — Стана и се отправи към вратата. — Ще позволим на полицията да търси както са решили. Може би има все някакъв шанс да е излязла и да се е изгубила из планината. — Арки се поколеба. — Макс…
— Да?
— Обещай ми, че няма да я последваш.
Искането го постави в неудобно положение. Макс Колингуд никога не би опитал подобно изпълнение. Това беше върхът на тъпотията. Но в някакво тъмно и непознато за него ъгълче на съзнанието му изпита удоволствие, че Арки го смята за способен на такова нещо.