— И аз. Безпокоях се за теб.
Беше се увесила на врата му. Стискаше го с всичка сила.
— Имам лоши новини — каза Ейприл. — Не можем да се приберем у дома.
Той я отдръпна от себе си, за да вижда лицето й.
— Можем. Вече работи.
Очите й се напълниха със сълзи. Тя трескаво се притисна в него и го целуна. Бузите й вече бяха мокри.
Беше прохладно. Седнаха край огъня. Няколко птици прелетяха по дължината на брега. Имаха дълги клюнове и ципа между пръстите на краката. Докато ги наблюдаваха безмълвно, една от тях кацна на мокрото място, оставено от изтеглящата се вълна, и клъвна нещо в пясъка.
— Мислех, че ще остана тук завинаги, Макс.
— Знам.
— Мястото е прекрасно, но не бих искала да умра тук. — Ейприл се замисли и попита, за да се увери: — Сигурен ли си? Опита ли?
— Да, сигурен съм.
Отговорът му изглежда я задоволи.
— Нямаше да те изоставим — успокои я Макс.
Тя му подаде пластмасова торбичка.
— Фъстъчено масло — и извади сандвич. Усети, че е гладен. — Последният — предупреди го Ейприл.
Макс отхапа.
— Чудесен е. — И след малко попита: — Знаеш ли къде се намираме?
— Не сме на Земята.
Той се приближи към огъня.
— Трябваше да ти донеса якето.
— Няма нищо, и така ми е добре.
Морето бе загубило синевата си и вече беше тъмно. Над главите им бяха започнали да се появяват звезди.
— Чудя се кой ли живее тук — замислено каза Макс.
— Не видях никого. И не останах с впечатление, че транспортната система скоро е била използвана.
Макс проследи укротяването на поредната вълна в брега.
— Сигурна ли си? Искам да кажа, че това не е Земята? Малко ми е трудно да го приема.
— Огледай се, Макс.
Гората, извадена от Страната на чудесата на Алиса, също се бе стъмнила.
— Силата на притегляне е различна. Струва ми се, че тук е осезаемо по-слаба. — Ейприл изучаващо го изгледа. — Как се чувстваш?
— Добре — отговори той. — По-лек.
— Видя ли слънцето?
— Да.
— Не е нашето.
Тя не пожела да обясни, но Макс не поиска да разбере какво бе имала предвид.
— Трябва да се връщаме — каза той вместо това. Погледна часовника си. — Арки ще се безпокои.
Ейприл кимна.
— Не знам дали ще ме разбереш, но някак не ми се иска да си тръгвам. Защо не пренощуваме тук? Можем да се върнем утре.
Едва няколко часа по-късно Макс се сети да потърси подтекст в думите й. Дали това не беше завоалирана форма на предложение? Но в момента бе толкова развълнуван от последните събития, че не бе в състояние да мисли трезво.
— Трябва да им съобщим, че сме добре — настоя той.
— Хубаво.
Небето се превръщаше в неописуема панорама. Звездите сякаш се включваха с гръм и не след дълго над главите им блестяха хиляди лагерни огньове, напълно достатъчни, за да осветят морето и да попречат на спускането на истинска нощ. Бяха се появили и черни страховити облаци, предвещаващи буря, но Макс примигна, защото му се стори, че и те са пълни със звезди.
— Странно — обади се той, — небето бе чисто допреди малко.
— Според мен — прошепна в отговор тя, — тези облаци не са в атмосферата. — Макс се намръщи. Вълните все така тежко се разбиваха. — Виж — и Ейприл му посочи с ръка над морето. Там високо над хоризонта се носеше буреносен облак с формата на глава. Беше пропит с течна светлина и набоден с безброй примигващи синьо-бели точки. — Виждала съм това преди — все така боязливо прошепна тя.
И Макс бе виждал тази незабравима картина. Изглеждаше като приближаваща буря, но имаше отчетливата форма на шахматна фигура. На кон.
— Мисля, че това е мъглявината Конска глава — възкликна той.
Ейприл стана и извървя няколко крачки по брега.
— Аз пък мисля, че си прав, Макс — гласът й трепереше.
Той я гледаше, загубил желание да бърза. Заслуша се в пукота на клоните в огъня и в мелодичния рев на прибоя. Може би за пръв път от смъртта на онова дете в избухналия самолет душата му бе намерила покой.
21.