В Бостън „Юнайтед Текнолоджис“ днес отрече, че се планират големи съкращения на персонала.
Джереми Карлучи беше толкова развълнуван, че имаше проблеми с дишането. Обичаше да казва на интересуващите се, че е астроном от четиригодишна възраст, от времето, когато е излизал на задната веранда в къщата на дядо си, северно от Кеноша, за да наблюдава Марс и Венера. Карлучи бе към края на дългата си и изпълнена с отличия кариера.
И ето че стоеше на някакъв плаж, на пет хиляди светлинни години от Кеноша, вдигнал поглед към небе, набодено с диаманти и обхванато от звездни вихрушки. Изумителните облаци под Конската глава бяха осветени от вътрешни огньове и приличаха на лятна светкавица, застинала в далечината.
— Великолепно — възкликна някой зад него.
На изток се издигаше обгърнато в облачна пелена кълбо.
Но най-впечатляващи от всичко бяха младите сини гиганти, клас A. Мъглявината представляваше инкубатор на нови звезди. Радостта на Джереми бе толкова голяма, че му идеше да заплаче с глас.
— Трябва да направим тук обсерватория — прошепна той на Макс.
— С телескоп от категорията на Хабъл — допълни Едуард Банерман, представител на Института за съвременни изследвания. — Това би следвало да е първият ни приоритет. Трябва да намерим начин да разширим прохода, за да изнесем тук тежко оборудване.
Вятърът шумолеше из листата на дърветата. Една вълна се плисна и се втурна към тях по брега.
Банерман, който бе дребен, с остри черти на лицето и оредяваща бяла коса, я проследи и после обърна поглед към Конската глава.
— Ние сме на по-малко от три километра разстояние от хребета Джонсън — отбеляза той. Вълната се смири и попи в пясъка. — Абсурдно… Какво става с физическите закони?
Вратата работи.
Група от единайсет души днес стъпи на свят, за който астрономите казват, че е на хиляди светлинни години от Земята…
Има ли хора на Едем? Ако има, ние може би скоро ще разберем за съществуването им. Който и да е построил моста между Северна Дакота и мъглявината Конска глава, той вероятно ще прояви по-малко търпимост от северноамериканските индианци преди няколко хиляди години, когато някой е превърнал земите им в ад.
Тони Питърс излезе от кабинета си в сградата, където се намираше канцеларията на президента, малко след затварянето на борсите. Лицето му бе пепеляво бледо. Чувстваше се безкрайно стар. Мобифонът му мелодично иззвъня, точно когато стъпваше на Уест Екзекютив Авеню.
— Очакват ви — съобщи му секретарят. Президентът бе избрал да прекара този уикенд в Кемп Дейвид. — Хеликоптерът ще кацне на поляната след десет минути.
Питърс бе очаквал повикването. Изморено тръгна да си пробива път с куфарчето в ръка през тълпите и протестиращите по Пенсилвания Авеню („Бомбардирайте Ротондата!“) и мина през главния портал, точно когато хеликоптерът на флотата се спускаше над площадката за кацане. От колодата на глобалната икономика бе изтеглен възможно най-дивия жокер. Имаше само едно нещо, което можеше да препоръча на президента при тези обстоятелства.
— Светът има нужда да бъде успокоен — каза му той половин час по-късно в присъствието на цяла дузина съветници. — Миналата есен колелата на пазара се счупиха, защото хората решиха, че техните автомобили няма да имат нужда от подмяна на всеки пет години. А ето сега те мислят, че колите изобщо вече ще станат излишни. Заедно със самолетите и асансьорите. И заедно с гумите, радарите, карбураторите и един Бог знае какво още. Кажете ми нещо и аз ще го свържа с транспорта.
Насядалите около заседателната маса неспокойно се размърдаха. Вицепрезидентът — висок, посивял и сериозен — гледаше в бележника си. Държавният секретар — агресивен адвокат, натрупал внушителен стаж из съдебните зали, за когото се говореше, че се готвел да подаде оставка, понеже президентът обичал сам да си бъде държавен секретар, — седеше със затворени очи, подпрял глава на юмруците си.
Президентът погледна към Джеймс Самсън — министър на финансите.