— Можем да им го вземем и още как — възрази Итън. — Но веднага след това трябва да организираме инцидент и от онова нещо на хребета Джонсън да не остане и следа.
— Съгласен съм — одобри Бонър. — Да прекратим тази история в зародиш, докато можем.
Елизабет Шумахер, съветник по въпросите на науката, седеше в далечния край на масата. Беше сивоока, вглъбена жена, рядко удостоявана с покана за участие в заседания по стратегически въпроси. Администрацията на Тейлър, загрижена най-вече как да намали, дефицита, не бе схващана като първи приятел на научната общност. Президентът съзнаваше това и изпитваше известни угризения, но бе готов да посрещне упреците в името на по-висшата цел.
— Господин президент — обади се Шумахер, — откриването на Ротондата е събитие, уникално по своята значимост. Ако я унищожите или ако позволите да бъде унищожена, можете да бъдете сигурни, че идните поколения никога няма да ви простят.
Не каза нищо повече, но Питърс разбра, че думите й имаха ефект.
Заседанието продължи още два часа, без да стигнат до определени заключения. В полза на Ротондата се изказаха само Аниок и Шумахер. Тони Питърс в началото бе раздвоен, но постепенно стигна до становището, че трябва да експлоатират хребета, поемайки съответните рискове с икономиката и общото въздействие на артефакта в останалите сфери на живота. Но беше прекалено предпазлив по натура и достатъчно лоялен към благополучието на своя началник, за да предложи открито този начин на действие. Всички останали в залата настойчиво търсеха пътища за отърваване от артефакта.
Когато заседанието свърши, президентът дръпна Питърс настрана.
— Тони — каза му той, — искам да ти благодаря за приноса тази вечер.
Питърс кимна.
— Какво ще правим?
Тейлър никога досега не си бе позволявал лукса да проявява нерешителност. Но тази вечер, за пръв път, откакто Питърс можеше да си спомни, президентът се поколеба.
— Да ти кажа ли истината? Не знам как да продължим. Нещо ми казва, че това ще срине икономиката и никой не може да предвиди как ще изглеждат нещата, когато изплуваме на другата страна. Но в същото време знам, че Елизабет е права. Позволя ли Ротондата да бъде унищожена, историята ще ме изкорми.
Не криеше, че е сериозно загрижен.
— Е, и?…
— Казах ти, Тони, не знам. Честна дума, не знам.
— Давай нататък, Чарли от резервата.
— Здрасти, Снежен ястреб, искам да направя коментар относно срещата.
— Слушаме те.
— Когато снощи дойдох на срещата, мислех също като теб. Исках да вземем парите.
— Какво мислиш сега, Чарли?
— Видя ли снимките?
— На другата страна ли? Да.
— Според мен Арки е прав. Мисля, че трябва да си съберем багажа, да се пренесем там и да изключим системата.
— Не съм сигурна, че Арки се изрази точно така.
— Не си го разбрала. Аз стоя зад него. Виж, Снежен ястреб, всички пари на земята не могат да ни помогнат да се махнем оттук. Нека си задържат двестате милиона. На мен ми дай плажа и горите.
— Добре, Чарли. Благодаря ти за мнението. В ефир си, Мадж от Дяволското езеро.
— Здравей, Снежен ястреб. Виж, убедена съм, че последният, който говори преди мен, е абсолютно прав. Готова съм да тръгваме.
— В пустошта?
— Да, точно така. Да не се бавим.
— Добре. Джек от резервата…? В ефир си.
— Ей, Снежен ястреб. И аз бях там.
— На срещата?
— Да. Ти бъркаш. Пред нас е шансът да започнем от самото начало. Ще бъдем проклети глупци, ако не се възползваме. Казвам: събирайте си багажа и да изчезваме. И този път без европейци, моля! Стъпим ли там, нека направим както каза онзи… как му беше името? Да залостим вратата.
22.
Арки бе непреклонен:
— Никой друг няма да отиде в онази пустош, докато не се убедим, че няма опасност.
Ейприл беше готова да експлодира:
— По дяволите, Арки! За всекиго е ясно, че никога няма да сме абсолютно сигурни в това. Никога!
— В такъв случай може би следва да се откажем отсега. Да вземем най-добрата цена за Ротондата и да оставим някой друг да се безпокои за неизбежните съдебни процеси.