Таксито заби спирачки пред входа на летището. Бърт Сандлър пъхна една банкнота от пет лири в ръката на шофьора. После погледна часовника си:
— Доктор Флайт, хайде да те кача на самолета.
Тимоти Флайт наблюдаваше от своето кресло до прозорчето как светлините на града изчезват под буреносните облаци. Самолетът се издигаше през лекия дъждец. Скоро се намериха над облаците; бурята остана под тях, небето отгоре бе чисто. Лунните лъчи се отразяваха от кипящите върхове на облаците и нощта навън бе изпълнена с мека призрачна светлина.
Светещата табелка за предпазния колан изгасна.
Тимоти откопча колана, но не можеше да се отпусне. Умът му кипеше точно както буреносните облаци отвън.
Мина стюардесата, предлагайки напитки. Той поиска уиски.
Чувстваше се като стегната пружина. За едно денонощие животът му се бе променил. През този ден бе имало повече вълнения, отколкото през цялата изминала година.
Обхваналото го напрежение не беше неприятно. Той бе повече от щастлив да промени тъжното си съществувание; той навлизаше в един нов и по-добър живот така бързо, сякаш влизаше в нов костюм. Рискуваше отново да бъде изложен на присмех и на старите познати обвинения, че с теориите си търси само известност и пари. Обаче съществуваше и шанс, че ще успее най-накрая да докаже, че е прав.
Уискито пристигна и той го изпи. Поръча още едно. Полека-лека започна да се отпуска.
Навън нощта бе необятна.
27
БЯГСТВОТО
През решетките на прозореца в килията си Флетчър Кейл имаше добър изглед към улицата. Цяла сутрин той наблюдаваше стичането на репортерите. Сигурно се бе случило нещо наистина сензационно.
Някои от другите затворници си предаваха новините от килия на килия, но никой от тях не би споделил нищо с Кейл.
Те го мразеха. Често му се подиграваха, наричаха го детеубиец. Дори в затвора имаше социални прослойки. На най-долното стъпало бяха детеубийците.
Това беше почти смешно. Дори крадците, мошениците и бандитите имаха нужда да изпитват морално превъзходство над някого. И така, те ругаеха и преследваха всеки, който бе навредил на дете и това някак ги караше да се чувстват като свещеници и епископи в сравнение с него.
Глупаци. Кейл ги ненавиждаше.
Той не помоли никого да сподели информация с него. Нямаше да им направи удоволствието да покажат, че го мразят.
Протегна се на койката и замечта за своето прекрасно предопределение: слава, сила, богатство…
Към единадесет и половина все още лежеше, когато дойдоха да го заведат в съда по обвинение в две убийства. Пазачът отключи вратата. Един друг мъж — сивокос полицай с коремче — влезе вътре и му сложи белезници.
— Днес сме в намален състав — каза той на Кейл. — За тази работа изпратиха само мен. Но си избий глупавите надежди, че ще имаш шанс да избягаш. С белезници си, а имам и револвер и нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да те застрелям.
В очите и на пазача, и на полицая се четеше омраза.
Най-накрая вероятността да прекара остатъка от живота си в затвора стана съвсем реална за Кейл. За своя изненада, докато го извеждаха от килията, той започна да плаче.
Другите затворници свиркаха и се смееха, подвиквайки му обидни думи.
Мъжът с коремчето го смушка в ребрата.
— Мърдай.
Кейл се запрепъва по коридора на отмалелите си крака и през една решетъчна врата, която им отвориха, излезе от блока с килии в един друг коридор. Пазачът остана там, но полицаят заблъска Кейл към асансьорите. Блъскаше го твърде често и твърде грубо, дори когато не бе необходимо. Кейл усети, че самосъжалението му прераства в гняв.
В малкия, бавно спускащ се асансьор Кейл усети, че полицаят не вижда никаква заплаха. Той бе отвратен, нетърпелив, объркан от емоционалния срив в Кейл.
Когато вратите се отвориха и в Кейл бе настъпила промяна. Той все още плачеше тихичко, но сълзите му вече не бяха искрени и тръпнеше по-скоро от възбуда, отколкото от отчаяние.
Преминаха през още един пост. Полицаят показа комплект документи на един друг пазач, който го нарече Джо. Пазачът изгледа Кейл с безразлично презрение. Кейл извърна лице като че се срамуваше от себе си. Продължи да плаче.
После той и Джо излязоха навън и пресякоха един обширен паркинг, насочвайки се към една редица бяло-зелени патрулни коли, наредени до оградата. Денят бе слънчев и топъл.
Кейл продължаваше да плаче и се преструваше, че краката не го държат. Бе присвил рамене и главата му бе сведена. Продължаваше да се влачи апатично, като сломен човек.
Освен него и полицая, на паркинга нямаше никого. Бяха само двамата. Идеално.