— Вероятно е щял да избухне, ако печката беше газова — отбеляза Джени.
Над трите тенджери имаше метален абсорбер с вентилатор, който бе спрял. Когато храната бе горяла, абсорберът бе поел краткотрайния изблик на пламъци и бе предотвратил разпространението на огъня из околните помещения.
Когато се намериха отново навън, всички (освен майор Аркхъм в неговия защитен костюм) поеха дълбоко от чистия планински въздух. Нужни им бяха няколко минути да прочистят дробовете си от ужасното нещо, което бяха дишали вътре в къщата.
Сетне, в следващата къща, откриха първото тяло за деня. Беше на Джон Фарли, собственика на кръчмата „Маунтин тавърн“, която работеше само по време на ски-сезона. Той беше на около четиридесет години. Приятен човек с прошарена коса, дълъг нос и тънки устни, винаги готови да се разтеглят в привлекателна усмивка. Сега беше подут и посинял, очите му изпъкнали от черепа, дрехите му силно опънати по шевовете от подуването на тялото.
Фарли седеше на масата за закуска в единия край на голямата си кухня. В една чиния пред него имаше равиоли с настърган кашкавал и кюфтета. Имаше и чаша червено вино. На масата до чинията имаше отворено списание.
Фарли седеше изправено на стола си. Едната му ръка бе на коленете, а другата — на масата, държейки парче хляб. Устата на Фарли бе полуотворена и между зъбите имаше хапка хляб. Беше загинал по време на дъвчене; челюстните му мускули нямаше да се отпуснат никога вече.
— Мили Боже — възкликна Тал, — не е имал време да изплюе хапката или да я преглътне. Смъртта му трябва да е била моментална.
— Нито я е усетил как идва — каза Брайс. — Погледни лицето му. Не изразява нито ужас, нито изненада, нито шок, както при останалите.
Взирайки се във вкочанените челюсти на мъжа, Джени каза:
— Това, което не разбирам е, защо смъртта не е довела до отпускане на мускулите. Странно.
В църквата „Света Богородица на планините“ слънчевата светлина се процеждаше през цветните стъкла на прозорците, където преобладаваха синьото и зеленото. Стотици парчета с неправилна форма в тъмносиньо, светлосиньо, тюркоаз и аквамарин, смарагдово зелено и още много нюанси се отразяваха по полираните дървени столове, оформяха цветни петна по пейките и проблясваха по стените.
Като под водата, помисли си Горди Брогън докато следваше Франк Отри в чудатия и красиво осветен централен кораб на църквата.
Точно зад преддверието на храма, поток пурпурна светлина заливаше белия мраморен купел със светена вода. Това бе пурпурът на кръвта на Исус. Слънцето пронизваше едно изображение от цветно стъкло на кървящото сърце на Христос и пръскаше окървавени лъчи върху водата, която искреше в бледата мраморна чаша.
От петимата мъже в издирващия екип само Горди бе католик. Той потопи два пръста в светената вода, прекръсти се и коленичи.
Черквата бе тържествена, тиха, спокойна.
Въздухът бе омекотен от приятен мирис на тамян.
На пейките нямаше богомолци. На пръв поглед изглеждаше, че черквата е изоставена.
Тогава Горди погледна по-внимателно олтара и ахна. Франк също го забеляза:
— О, Боже мой.
Районът на олтара бе по в сянка, отколкото останалата част на черквата и затова хората не бяха забелязали веднага отвратителното и кощунствено нещо над олтара. Свещите на олтара бяха изгорели изцяло и угаснали.
Обаче докато мъжете от екипа се приближаваха колебливо, те виждаха все по-ясно и по-ясно големия кръст, който се издигаше от центъра на олтара покрай задната стена. Това бе дървен кръст с изящна гипсова фигура на Христос. В момента по-голямата част от божествената фигура се закриваше от едно друго тяло, което висеше пред нея. Едно истинско, а не гипсово тяло. Това бе свещеникът в своите одежди, прикован към кръста.
Двама дякони бяха коленичили на пода пред олтара. Бяха мъртви, посинели, подпухнали.
Плътта на свещеника бе започнала да потъмнява и да показва други признаци на предстоящо разлагане. Тялото му не беше в същото странно състояние както другите намерени досега тела. Тук обезцветяването бе като при еднодневен труп.
Франк Отри, майор Айли и другите двама полицаи продължиха през портата в преградата на олтара.
Горди не можеше да продължи с тях. Той бе така потресен, че трябваше да седне на първата пейка, за да не рухне.
След като провериха олтара и хвърлиха поглед през вратата на ризницата, Франк повика по радиотелефона Брайс Хамънд, който се намираше в съседната сграда.
— Шерифе, намерихме трима в черквата. Трябва ни д-р Пейдж. Твърде ужасно е, обаче така, че по-добре оставете Лайза в преддверието с един-двама души.
— Идваме след две минути — каза шерифът.