Франк слезе от олтара, мина през вратата на ризницата и седна до Горди. Той държеше радиотелефона в едната си ръка и револвера в другата.
— Ти си католик.
— Да.
— Съжалявам, че трябваше да видиш това.
— Всичко е наред — каза Горди. — И за теб не е по-лесно, макар и да не си католик.
— Познаваш ли свещеника?
— Мисля, че името му е отец Калахън. Не съм идвал в тази черква. Ходех в „Свети Андрей“ в Санта Майра.
Франк остави радиотелефона и се почеса по брадичката.
— По всички признаци личи, че нападението е станало вчера вечерта, малко преди докторката и Лайза да пристигнат в града. Но сега това… Ако тези тримата са умрели сутринта, по време на литургията…
— По-вероятно е било по време на Благословението — отвърна Горди. — Не на литургията.
— Благословението ли?
— Благословението на Светото тайнство. Неделната вечерна служба.
— Добре. Тогава съвпада по време с останалите. — Франк погледна към празните скамейки. — Какво е станало с енориашите? Защо тук са само свещеникът и дяконите?
— Ами, на Благословението не идват много хора — каза Горди. — Вероятно е имало още двама-трима. Но онова нещо ги е отнесло.
— Защо просто не е отнесло всички?
Горди не отвърна.
— Защо то е трябвало да извърши такива неща? — настоя Франк.
— За да ни се подиграе. За да ни подразни. За да ни отнеме надеждата — тъжно отвърна Горди.
Франк се втренчи в него. Горди продължи:
— Може би някои от нас или даже повечето от нас се осланят на Господа да ни измъкне живи. Зная това, аз се моля непрекъснато, откакто пристигнахме тук. Вероятно и вие също. То е знаело, че ще бъде така. То е знаело, че ще се молим на Господ да ни помогне. С това то ни дава да разберем, че не можем да се осланяме на Бога. Или поне му се иска да повярваме в това. Защото това е неговата цел. Да внуши съмнение в Бога. Това винаги е било неговата цел!
— Ти като че ли със сигурност знаеш пред какво точно сме изправени тук — рече Франк.
— Може би — каза Горди и се загледа в разпнатия свещеник, после отново се обърна към Франк: — Не разбираш ли? Наистина ли не разбираш, Франк?
След като излязоха от църквата и завиха зад ъгъла по пресечката, видяха две катастрофирали коли.
Един Кадилак Севил бе прекосил предния двор на жилището на пастора, преминавайки през градинските храсти по пътя си, и се бе блъснал в колоната на верандата в единия край на къщата. Колоната бе почти разцепена на две. Покривът на верандата бе хлътнал.
Тал Уитмън надникна през страничния прозорец на колата.
— Зад волана има жена.
— Мъртва ли е? — попита Брайс.
— Да-а. Но не от катастрофата.
От другата страна на колата Джени се опита да отвори вратата на шофьора. Всичките врати бяха заключени, а прозорците — плътно затворени.
Въпреки това жената зад волана — Една Гауър, Джени добре я познаваше — бе като останалите трупове. Тъмносиня. Издута. Със застинал писък на ужас върху изкривеното лице.
— Как е успяло да влезе и да я убие? — питаше се гласно Тал.
— Спомни си заключената баня в хотел Кендълглоу — отвърна Брайс.
— И барикадата в стаята на семейство Оксли — каза Джени.
Капитан Аркхъм се намеси:
— Това е аргумент в полза на теорията на генерала за нервнопаралитичен газ.
След което Аркхъм откопча миниатюрния гайгеров брояч от колана си и внимателно преслуша колата. Оказа се, че смъртта на жената вътре не е причинена от радиация.
Втората кола, на половин пресечка по-нататък, бе перлено-бял Линкълн. На паважа зад нея имаше черни следи от спирачките. Линкълнът бе застанал напряко на улицата и я блокираше. Предницата се бе забила в едната страна на жълт Шевролет комби. Повредите не бяха големи, защото Линкълнът почти бе спрял преди да се удари в паркираната кола.
Шофьорът бе мустакат мъж на средна възраст. Носеше рязани джинси и тениска Доджърс. Джени познаваше и него. Марти Съсмън, административен управител на Сноуфилд през последните шест години. Приветливият, сериозен Марти Съсмън. Мъртъв. И отново причината на смъртта явно нямаше връзка с катастрофата.
Вратите на Линкълна бяха заключени. Прозорците бяха плътно затворени, точно както на Кадилака.
— Изглежда и двамата са се опитвали да избягат от нещо — рече Джени.
— Възможно е — каза Тал. — Или просто са излезли на разходка или са отивали по работа, когато е дошло нападението. Ако са се опитвали да избягат, нещо явно ги е спряло хладнокръвно и ги е заставило да завият.
— Неделя беше топъл ден. Топъл, но не горещ — каза Брайс. — Не прекалено топъл, че да шофират със затворени прозорци и с включена климатична инсталация. В такива дни повечето хора държат прозорците свалени и се радват на свежия въздух. Тъй че ми се струва, че след като са били принудени да спрат, те са вдигнали стъклата и са се заключили, опитвайки се да задържат нещо навън.