— Но то все пак се е добрало до тях — каза Джени.
То.
Нед и Сю Мари Бишоф притежаваха хубава къща стил Тюдор, разположена на двоен парцел земя и сгушена между високи борове. Живееха там с двете си деца. Осемгодишният Лий Бишоф вече свиреше учудващо добре на пиано, независимо от малките си ръце и веднъж бе заявил на Джени, че ще стане втори Стиви Уондър, само че „не сляп“. Шестгодишният Тери беше същински Денис Белята, само че мургав и с мил характер.
Нед бе преуспяващ художник. Маслените му картини се продаваха за по шест-седем хиляди долара, а графиките му в ограничен тираж вървяха по четиристотин-петстотин долара едната.
Беше пациент на Джени. Въпреки че бе на тридесет и две години и преуспяваше в живота, тя го лекуваше от язва.
Язвата вече нямаше да го измъчва. Той лежеше в ателието си на пода пред статива, мъртъв.
Сю Мари се намираше в кухнята. Както Хилда Бек, икономката на Джени и още много други хора из целия град, Сю Мари бе умряла, докато приготвяше вечерята. Беше красива жена. Вече не.
Намериха двете момчета в една от спалните.
Беше чудесна детска стая, просторна и светла, с двуетажни легла. Имаше вградена библиотека, пълна с детски книги. На стените висяха картините, които Нед бе нарисувал за децата си, странни фантастични сцени, различаващи се от другите му произведения, с които бе известен: прасе в смокинг танцуваше с крава във вечерна рокля; космическа командна зала, в която всички астронавти бяха жаби; мистериозна и все пак очарователна сцена на училищна площадка през нощта, обляна от светлината при пълнолуние, без деца наоколо, но с огромен върколак, шеметно люлеещ се на люлките.
Момчетата бяха в единия ъгъл, зад преобърнати играчки. По-малкият, Тери, беше зад Лий, който явно се бе опитвал смело да предпази братчето си. Момчетата гледаха втренчено, изпъкналите им мъртви очи бяха все така вперени в онова, което ги бе заплашвало вечерта. Мускулите на Лий се бяха напрегнали, така че малките му ръце бяха в същото положение, както са били в последните секунди от живота му: вдигнати пред него с разперени пръсти, сякаш да се предпази от удар.
Брайс приклекна до децата. Докосна с трепереща ръка лицето на Лий, сякаш отказваше да повярва, че детето наистина е мъртво.
Джени коленичи до него.
— Това са двете деца на Бишоф — каза тя, неспособна да спре трептенето на гласа си. — Значи цялото семейство е загинало.
По лицето на Брайс се стичаха сълзи.
Джени се опита да си спомни на колко години беше неговият син. Седем или осем? Почти на същата възраст като Лий Бишоф. Малкият Тими Хамънд беше в болницата в Санта Майра в същия този момент, както през цялата изминала година. Почти като растение. Да, но беше за предпочитане пред това. Всичко бе за предпочитане пред това.
Най-накрая сълзите на Брайс пресъхнаха. Сега в очите му се четеше гняв.
— Ще го хвана — каза той. — Каквото и да е… ще го накарам да си плати.
Джени никога не бе срещала такъв мъж. Толкова силен и целеустремен и в същото време способен на нежност.
Изпитваше желание да го прегърне. И да бъде прегърната от него.
Обаче, както винаги, беше прекалено предпазлива в изразяването на чувствата си. Ако притежаваше откритостта му, никога нямаше да се отчужди от майка си. Но тя не беше такава, поне засега, въпреки че й се искаше да бъде. И така, в отговор на неговия обет да хване убийците на децата на Бишоф, тя рече:
— Какво би могъл да сториш, ако това, което ги е убило, не е човешко същество? Не всяко зло е човешко. Има зло и в природата. Сляпата злоба на земетресението. Неизлечимото зло на рака. Това нещо тук може да е такова — далечно и непонятно. Няма да успееш да го изправиш пред съда, ако не е човешко същество. Тогава какво?
— Каквото или който и да е, по дяволите, ще го заловя. Ще го накарам да си плати за всичко сторено тук — каза непреклонно той.
След като излезе от католическата църква, издирващият екип на Франк Отри премина през три пусти къщи. Четвъртата не бе празна. Откриха Уендел Хълбъртсън, учител в гимназията на Санта Майра, който бе предпочел да живее горе в планината, в къщата на покойната си майка. Само преди пет години Горди бе посещавал часовете му по английски. Учителят не бе посинял и издут като останалите трупове: беше се самоубил. Подпрял се в ъгъла на стаята си, той бе пъхнал в устата си дулото на 32-калибровия си автоматичен пистолет и бе дръпнал спусъка. Явно смъртта от собствената му ръка е била за предпочитане пред онова, което то е възнамерявало да му стори.