— Разказаха ни за това — рече Голдстейн. — Доктор Пейдж и шерифът. Чули са го по телефона и от кухненската мивка в хотела. Не им повярвахме; звучеше толкова невероятно.
— Сега не звучи абсурдно — каза Робъртс.
— Наистина — рече Голдстейн. Дори в обемистия му костюм се забелязваше как трепери.
— То предава на вълните на нашите вътрешни радиостанции — каза Робъртс.
— Но как така? — зачуди се Копърфилд.
— Веласкес — внезапно се сети Голдстейн.
— Разбира се — каза Робъртс, — в костюма на Веласкес имаше предавател. То предава от неговото радио.
Детето престана да пее и заговори шепнешком:
— По-добре си кажете молитвата. Всички да си кажат молитвата. Не забравяйте да си кажете молитвата. — После се изсмя.
Изчакаха за още. Радиото мълчеше.
— Смятам, че то ни заплашваше — каза Робъртс.
— По дяволите, забранявам да се говори по този начин — каза Копърфилд. — Да не изпадаме в паника.
— Забелязахте ли, че вече го наричаме „то“? — попита Голдстейн.
Копърфилд и Робъртс го погледнаха, после се спогледаха, но не казаха нищо.
— Наричаме го „то“ точно както доктор Пейдж, шерифът и полицаите. Означава ли това… че сме стигнали до тяхното мнение?
В ума си Копърфилд все още чуваше преследващия го детски глас — човешки и все пак нечовешки.
То.
— Хайде — каза рязко той. — Работата ни чака.
Насочи вниманието си отново към компютъра, но не можеше да се съсредоточи.
То.
Към четири и половина следобед в понеделник Брайс отмени издирването по къщите. Оставаха още няколко часа до мръкване, но всички бяха страшно изтощени. Изтощени от изкачване и слизане по стълби. Изтощени от нелепи трупове. Изтощени от неприятни изненади. Изтощени от размерите на човешката трагедия, от ужаса, който вцепеняваше чувствата. Изтощени от страха, заседнал в гърдите им. Непрекъснатото напрежение бе уморително като тежък физически труд.
Освен това на Брайс му стана ясно, че работата просто е прекалено голяма за тях. За пет и половина часа бяха огледали само малка част от града. С тази скорост, ограничената дневна програма и ограничения брой, щяха да са им нужни поне две седмици, за да инспектират целия Сноуфилд. При това, ако изчезналите хора не бъдеха намерени след претърсването и на последната сграда в Сноуфилд и ако не откриеха улики за местонахождението им, очакваше ги дори още по-трудно претърсване на горите наоколо.
Миналата нощ Брайс не искаше Националната гвардия да идва в града. Но сега той и неговите хора бяха имали на разположение по-голямата част от деня, а специалистите на Копърфилд бяха взели проби и започнали работата си. Щом Копърфилд бъдеше в състояние да потвърди, че градът не е поразен от бактериологично оръжие, можеше да доведат гвардията.
Първоначално, когато знаеше малко за положението тук, той не бе склонен да се откаже от никое от пълномощията си върху града. Но сега, въпреки че нямаше желание да предаде властта, безспорно желаеше да я сподели. Нуждаеше се от хора. Час по час отговорността се превръщаше в непосилно бреме и той бе готов да прехвърли част от нея на нечий друг гръб.
И така, в четири и половина следобед в понеделник Брайс върна двата издирващи отряда в хотел Хилтоп, обади се в кабинета на губернатора и разговаря с Джек Ретлок. Споразумяха се гвардията да бъде поставена в готовност за повикване, в очакване на сигнал от Копърфилд, че всичко е чисто.
Веднага след като Брайс затвори телефона, се обади Чарли Мърсър, дежурният сержант в щаб-квартирата в Санта Майра. Имаше новини. Флетчър Кейл бе избягал докато го отвеждали в съда, за да бъде обвинен в двойно убийство.
Брайс се вбеси.
Чарли го остави да повилнее и когато Брайс поутихна, му каза:
— Има и нещо по-лошо. Убил е Джо Фримънт.
— По дяволите — възкликна Брайс. — Съобщихте ли на Мери?
— Да. Лично аз отидох.
— Как го понесе?
— Зле. Бяха женени от двадесет и шест години.
Още смърт.
Навсякъде смърт. Господи.
— Какво ще кажеш за Кейл? — попита Брайс Чарли.
— Смятаме, че е взел кола от жилищния комплекс срещу затвора. От паркинга там е била открадната кола. Веднага блокирахме всички пътища, но Кейл има час преднина.