— Не зная — отвърна Брайс. — Нямам представа.
Франк Отри телефонира на жена си Рут и разговаря с нея около половин час. По-късно Сара Ямагучи държа заета една от линиите почти час. Джени се обади на няколко души, включително на леля си в Нюпорт Бийч, с която разговаря и Лайза. Брайс поговори с няколко души в главната квартира в Санта Майра — полицаи, с които бе работил в продължение на години и които бяха негови близки приятели; поговори и с родителите си в Глендейл и с бащата на Елън в Спокейн.
По време на разговорите всичките шестима оцелели бяха весели и оптимистични. Говореха за унищожаването на нещото и за скорошно напускане на Сноуфилд.
Обаче Брайс разбираше, че всички само се опитват да придадат възможно най-добро лице на тежкото положение. Разбираше, че това не са обикновени телефонни разговори; въпреки оптимистичния тон, тези телефонни разговори имаха друго предназначение; шестимата оцелели се сбогуваха.
35
ПАНДЕМОНИУМ
Сал Корело, агентът по рекламата, който бе нает да посрещне Тимоти Флайт на международното летище в Сан Франциско, бе дребен, но мускулест мъж с червеникаво руса коса и яркосини очи. Имаше вид на изпълнител на главна роля. Ако беше висок метър и осемдесет и пет вместо един и петдесет и пет, може би щеше да е известен колкото Робърт Редфорд. Обаче интелигентността, остроумието и агресивният му чар компенсираха недостига на височина. Знаеше как да получи желаното от себе си и от своите клиенти.
Обикновено Корело можеше да накара дори журналистите да се държат така добре, че да ги объркаш с цивилизовани хора; но не и тази вечер. Случаят беше твърде нашумял и твърде пресен. Корело не беше виждал нищо подобно: стотици журналисти и любопитни граждани се втурнаха към Флайт в мига, в който се появи, бутаха се и се опитваха да си проправят път към професора, завираха микрофони в лицето му, ослепяваха го със светкавици и крещяха въпроси. „Доктор Флайт…“, „Професор Флайт…“, „… Флайт!“ Флайт, Флайт, Флайт-Флайт-Флайт, Флайт-Флайт-Флайт-Флайт… Въпросите се превърнаха в неразбираеми крясъци от шумотевицата на надвикващи се гласове. Сал Корело го заболяха ушите. Професорът изглеждаше объркан, почти уплашен. Корело хвана възрастния мъж здраво за ръката и го поведе през развълнуваната тълпа, превръщайки се в малка, но ефикасна стенобойна машина. Докато стигнат до малката трибуна, която Корело и служителите по безопасността на летището бяха издигнали в единия край на залата за пътници, професор Флайт изглеждаше така, като че ли всеки момент щеше да припадне или да издъхне.
Корело взе микрофона и бързо накара тълпата да замлъкне. Накара ги да оставят Флайт да произнесе кратко слово, обеща, че по-късно ще могат да зададат няколко въпроса, представи оратора и отстъпи няколко крачки встрани.
Когато всички видяха добре Тимоти Флайт, не успяха да потиснат чувството си на внезапен скептицизъм. То се носеше над тълпата; Корело го видя по лицата им: ясно доловимо опасение, че Флайт ги баламосва. И наистина, Флайт приличаше на вманиачен. Бялата му коса се вееше накъдрена, сякаш бе пъхнал пръсти в електрически контакт. Очите му бяха широко разтворени, едновременно от страх и в опит да се пребори с умората, а лицето му имаше отпуснатия вид на прекаляващ с виното човек. Трябваше да се обръсне. Дрехите му бяха смачкани, висяха като безформени торби. Напомняше на Корело на някой от онези улични фанатици, които обявяват приближаването на последното сражение между силите на доброто и злото.
По-рано същия ден Бърт Сандлър, издателят от „Уинтъргрийн и Уайл“, бе подготвил Корело по телефона от Лондон за възможността Флайт да направи отрицателно впечатление на журналистите, но Сандлър нямаше защо да се тревожи. Новинарите ставаха все по-нетърпеливи, докато Флайт се окашля няколко пъти шумно, в микрофона, но когато най-после започна да говори, те се омаяха за една минута. Той им разказа за колонията на остров Роъноук, за напуснатите селища на маите, за загадъчно изчезналите морски обитатели и за армията, безследно изчезнала в хиляда седемстотин и единадесета година. Постепенно множеството притихна. Корело си отдъхна.
Флайт им разказа за ескимоското селище Енджикуни, намиращо се на осемстотин километра северозападно от аванпоста на Канадската кралска моторизирана полиция в Чърчил. През един зимен следобед на ноември хиляда деветстотин и тридесета година един френско-канадски трапер и търговец, Джо Лабел, се отбил в Енджикуни и открил, че всички живеещи там са изчезнали. Всички вещи, включително скъпоценните ловни пушки, били изоставени. Били оставени наполовина изядени блюда. Шейните (но без кучетата) си стояли там, което означавало, че не е възможно цялото село да се е изместило другаде. Селището, както Лабел се изразил по-късно, било „зловещо като гробище в глуха доба“. Лабел веднага отишъл в станцията на моторизираната полиция в Чърчил. Провели подробно разследване, но никога не открили и следа от жителите на Енджикуни.