Докато репортьорите си взимаха бележки и насочваха микрофоните на касетофоните си към Флайт, той им изложи своята зловеща теория за древния враг. Имаше ахкания от изненада, недоверчиви изражения, но нямаше взрив от въпроси или кресливо неверие.
Веднага щом Флайт свърши с четенето на подготвеното си изявление, Сал Корело изостави обещанието си за отговори на въпроси. Хвана Флайт под ръка и го избута през една врата зад импровизираната трибуна, на която стояха микрофоните.
Новинарите се развикаха възмутено при това предателство и връхлетяха върху трибуната, опитвайки се да последват Флайт.
Корело и професорът влязоха в служебния коридор, където ги очакваха няколко души от охраната на летището. Един от пазителите на реда затръшна и заключи вратата след тях, изолирайки крещящата тълпа репортери.
— Оттук — каза един от охраната.
— Хеликоптерът е там — рече друг.
Те закрачиха бързо по лабиринта от коридори, после надолу по бетонни стъпала, през една метална врата и навън, по брулената от вятъра асфалтова площадка, където ги очакваше лъскав син хеликоптер Бел Джетрейнджър II — луксозно летателно средство с прекрасна форма.
— Това е губернаторският хеликоптер — обясни Корело на Флайт.
— Губернатора? — каза Флайт. — Той тук ли е?
— Не. Но предоставя хеликоптера си на ваше разположение.
Докато се качваха в удобното отделение за пътници, витлата над главите им заработиха.
С притиснато до студеното прозорче чело, Тимоти Флайт наблюдаваше как Сан Франциско изчезва в нощта.
Беше развълнуван. Преди приземяването на самолета се чувстваше сънен и изморен; но вече не. Беше нащрек и гореше от нетърпение да научи повече за случилото се в Сноуфилд.
Хеликоптерът развиваше твърде голяма за този вид машини скорост и пътуването до Санта Майра отне по-малко от два часа. Корело — умен, бързо говорещ, занимателен мъж — помогна на Флайт да подготви друго изявление за хората от информационните средства, които ги очакваха. Пътуването премина бързо.
Приземиха се в средата на ограден паркинг зад окръжното полицейско управление. Корело отвори вратата на пътническото отделение преди спирането на витлата; изскочи от хеликоптера, обърна се към вратата му и брулен от вятъра на перките, подаде ръка на Тимоти.
Една агресивна група журналисти — по-многобройна от онази в Сан Франциско — изпълваше алеята. Притиснаха ги до телената ограда, крещейки въпроси с насочени напред микрофони и камери.
— Ще дадем изявления по-късно — извика му Корело. — Точно в този момент полицаите чакат, за да те свържат по телефона с шерифа горе в Сноуфилд.
Няколко полицаи преведоха Тимоти и Корело в зданието и през коридора в един кабинет, където ги очакваше униформен мъж. Името му беше Чарли Мърсър. Беше едър, с толкова гъсти вежди, каквито Тимоти не бе виждал досега — и с бързото и ефикасно държание на първокласен секретар.
Придружиха Тимоти до стола зад бюрото.
Мърсър набра някакъв телефонен номер в Сноуфилд и се свърза с шерифа Хамънд. Разговорът се транслираше по високоговорителите в помещението, така че нямаше нужда Флайт да държи слушалката, а и всички вътре можеха да чуват.
Веднага след като размени поздравления с Тимоти, Хамънд предаде първата потресаваща новост:
— Доктор Флайт, ние видяхме древния враг. Или поне смятам, че това е нещото, което имате предвид. Огромно… амебовидно нещо. Променящо формата си и можещо да имитира всичко.
Ръцете на Тимоти се разтрепериха; той се хвана за дръжките на стола.
— Господи.
— Това ли е вашият древен враг? — запита Хамънд.
— Да. Съхранил се е от друга ера. Стар е милиони години.
— Ще ни кажете повече, когато пристигнете тук — каза Хамънд. — Ако успея да ви убедя да дойдете.
Тимоти чу едва половината от това, което каза шерифът. Мислеше за древния враг. Беше писал за него; искрено вярваше, че съществува; и все пак не беше подготвен да види теорията си потвърдена. Това го разтърси.
Хамънд му разказа за ужасната смърт на полицай, на име Горди Брогън.
Освен Тимоти, само Сам Корело изглеждаше изумен и ужасен от разказа на Хамънд. Мърсър и останалите очевидно бяха чули за всичко преди часове.
— Вие сте го видели и сте живи? — смаяно каза Тимоти.