На Лайза й се догади и тя извърна лице.
Но Джени не можеше да откъсне очи от нещото. То излъчваше някакво уродливо очарование, което не можеше да бъде превъзмогнато.
В огромния куп безформена тъкан, която се бе избутала в помещението, започнаха да се оформят крайници, въпреки че нито един от тях не запазваше формата си за повече от няколко секунди. Човешки ръце, мъжки и женски, се протягаха, като че търсеха помощ. Тънки, мърдащи детски ръчички се образуваха от желеобразната тъкан и пръстите на някои от тях бяха разперени в безмълвна, покъртителна молба. Трудно бе човек да се отърси от илюзията, че това не са ръчички на деца, затворени вътре в променящото формата си чудовище; те бяха имитация, ръце-фантоми, част от него, а не част от някое дете. И нокти. Смайващо, ужасяващо разнообразие от нокти и животински крайници, които изникваха от протоплазмената супа. Имаше и части от насекоми, огромни, ужасяващо фантастични и яростно опитващи се да хванат нещо. Но всичко това се стопяваше обратно в безформената протоплазма почти толкова бързо, за колкото се и беше оформило.
Нещото изпълни цялата ширина на помещението. Сега бе по-голямо от слон.
Докато нещото се занимаваше с непрестанната, неуморна, мистериозна закономерност от, на пръв поглед, безцелни промени, Джени и другите отстъпваха към прозорците.
Навън, на улицата, мъглата изпълняваше собствен безформен танц, като, че бе призрачно отражение на променящото формата си нещо.
Флайт заговори с внезапна настойчивост, отговаряйки на въпросите, които Сара Ямагучи бе задала, сякаш усещаше, че не му остава много време за обяснения:
— Преди около двадесет години ми дойде на ум, че може би има връзка между масовите изчезвания и необяснените измирания на някои биологични видове в праисторическите геоложки ери. Като динозаврите, например.
Променящото формата си пулсираше и туптеше, издигайки се почти до тавана, изпълвайки целия далечен край на стаята.
Лайза се вкопчи в Джени.
Неопределена, но отвратителна миризма изпълни въздуха. Миризма на сяра. Като полъх от ада.
— Съществуват множество теории, които претендират, че обясняват смъртта на динозаврите — продължи Флайт. — Но нито една теория не отговаря на всички въпроси. Та значи аз се запитах… дали пък динозаврите не са били изтребени от друго същество, от естествен враг, който е бил по-добър ловец и боец? Трябва да е било нещо огромно. И нещо с много гъвкав скелет или изобщо без скелет, защото така и не е открита вкаменелост на какъвто и да било биологичен вид, който да е можел да води истинска битка с тези гигантски влечуги.
Тръпка премина през цялата купчина от тъмна, гърчеща се слуз. През процеждащата се маса започнаха да се показват десетки лица.
— Ами ако — каза Флайт — няколко от тези амебоидни същества са оцелели през милионите години…
От аморфната плът изникваха човешки и животински лица, трептейки в нея.
— … живеейки в подземни реки или езера…
Имаше лица без очи. Други нямаха усти. Но тогава се появиха очите и се отвориха. Бяха болезнено истински, пронизващи очи, изпълнени с болка, страх и страдание.
— …или в океанските дълбини…
Върху доскоро гладките лица се разпукаха усти.
— …на хиляди метри под повърхността на морето…
Около зиналите усти се оформиха устни.
— …ловейки водни животни…
Лицата-фантоми пищяха, без да издават звуци.
— …рядко издигайки се за храна…
Котешки лица. Кучешки лица. Лица на праисторически влечуги. Издуващи се като балони от слузта.
— …и дори от време на време хранейки се с човешки същества…
На Джени човешките лица й се струваха като надничащи от другата страна на опушено огледало. Нито едно от тях не се оформяше докрай. Стопяваха се, защото изпод тях изплуваха и се сливаха безброй нови лица. Едно безкрайно представление на сенките на изчезналите и прокълнатите.
После образуването на лица спря.
За момент огромната маса остана спокойна, пулсирайки бавно и почти незабележимо, но иначе неподвижна.
Сара Ямагучи тихо стенеше.
Джени бе притиснала Лайза силно до себе си.
Всички мълчаха. Няколко секунди никой не смееше дори да диша.
Сетне, като нова демонстрация на пластичността му, от древния враг неочаквано изникнаха двадесетина пипала. Някои от тях бяха дебели, със смукала като на сепии или октоподи. Други бяха тънки и лепкави; някои от тях бяха гладки, а други — членести; те бяха дори по-противни от дебелите, влажни на вид пипала. Някои от израстъците се плъзгаха напред-назад по пода, удряйки столовете и разблъсквайки масите, докато останалите се гърчеха във въздуха като кобри, клатещи се под музиката на змиеукротител.