Д-р Пейдж се обърна към Брайс Хамънд и каза:
— Готови ли сте да отидем в къщата на семейство Оксли?
Брайс поклати глава.
— Не точно сега. Смятам, че е по-разумно да не обикаляме повече, докато не повикаме подкрепление. Нямам намерение да загубя още някого. Не, щом не можем да помогнем с нещо.
Тал видя как при спомена за Джейк през очите на Брайс премина мъка.
Помисли си: „Брайс, приятелю, когато нещо не е наред, ти винаги поемаш голямата част от отговорност, точно както винаги бързаш да поделиш заслугата за успеха, който се дължи изцяло на теб“.
— Да се връщаме в участъка — каза Брайс. — Трябва внимателно да планираме ходовете си, а и трябва да се обадя.
Върнаха се по пътя, по който бяха дошли. Стю Уоргъл, все така решен да покаже безстрашието си, настоя да пази отзад този път, и пристъпяше важно зад тях.
Когато стигнаха Скайлайн роуд, църковната камбана удари, сепвайки ги. Отново заби, бавно, отново, бавно, отново…
Тал чувстваше как металния звук кънти в зъбите му.
Всички спряха на ъгъла, слушайки камбаната и гледайки на запад, към другия край на Вейл лейн. Само на малко повече от една пресечка, над другите сгради се издигаше една тухлена църковна кула; на всеки ъгъл на заострения покрив на покритата с плочи камбанария имаше по една малка светлинка.
— Католическата църква — информира ги д-р Пейдж, повишавайки глас, за да надвие камбанния звън. — Служи на всички околни градчета. Нашата „Богородица на планините“.
Звънът на една църковна камбана можеше да бъде весела музика. Но в този нямаше нищо весело, реши Тал.
— Кой я бие? — питаше се на глас Горди.
— Може би никой — отвърна Франк. — Може да е прикрепена към някакво механично устройство; може да е с таймер.
В осветената камбанария камбаната се люлееше, хвърляйки отблясъци от месинг едновременно с ясния си звън.
— Обикновено по това време ли звъни в неделя вечер? — попита Брайс д-р Пейдж.
— Не.
— Значи не е с таймер.
През една пресечка, високо над земята, камбаната продължаваше да проблясва и бие.
— Тогава кой дърпа въжето? — попита Горди Брогън.
В ума на Тал Уитмън се промъкна страховито видение: Джейк Джонсън, посинял и подпухнал, изстинал, стои в помещението на дъното на камбанарията и дърпа въжето с безкръвните си ръце, дърпа ли, дърпа, с обърнато нагоре мъртвешко лице, усмихвайки се с широката тъжна усмивка на труп, с изпъкнали очи, взиращи се в камбаната, която се люлее и звъни под островърхия покрив. Тал потръпна.
— Може би трябва да отидем до църквата да видим кой е там — каза Франк.
— Не — отвърна веднага Брайс. — Точно това иска то да направим. Иска да отидем да видим. То иска да влезем вътре в църквата и после отново ще изгаси светлината…
Тал забеляза, че Брайс също употреби сега местоимението „то“.
— Да-а — каза Лайза Пейдж. — То е там сега и ни очаква.
Дори Стю Уоргъл не бе подготвен да ги поощри да отидат тази вечер в църквата.
В откритата камбанария се виждаше как камбаната се люлее, продължавайки да разпръсва метална светлина; полюшване, проблясване, полюшваме, премигване; сякаш изпращаше светлинни сигнали с хипнотична сила едновременно с монотонното си биене: Отпускаш се, доспива ти се, спи, заспиваш, заспиваш… заспал си дълбоко, в транс… ти си в моята власт… ще дойдеш в църквата… ще дойдеш сега, ела, ела, ела в църквата и виж прекрасната изненада, която те очаква тук… ела… ела…
Брайс се отърси като че пропъждайки сън и каза:
— Щом то иска да отидем в църквата, това е добра причина да не отиваме. Никакво разследване, докато не се съмне.
Всички се отвърнаха от Вейл лейн и се отправиха на север по Скайлайн роуд, покрай ресторант Маунтинвю, към участъка.
Бяха изминали може би двадесет крачки, когато камбаната престана да бие.
И отново нечовешката тишина нахлу като гъста течност в града и обгърна всичко.
Когато стигнаха участъка откриха, че трупът на Пол Хендерсън е изчезнал. Изглеждаше, като че мъртвият помощник-шериф просто бе станал и си бе отишъл. Като Лазар.
14
ЗАДЪРЖАНЕ НА НЕПРИЯТЕЛЯ
Брайс седеше на бюрото, което бе принадлежало на Пол Хендерсън. Беше избутал встрани отвореното издание на Тайм, което Пол бе чел по време на изтребването на Сноуфилд. Върху попивателната хартия лежеше един жълт лист хартия за писма, изпълнен със сбития почерк на Брайс.
Около него, останалите шестима бяха заети със задачите, които им бяха възложени. В участъка цареше военна атмосфера. Непреклонната им решителност да оцелеят бе създала между тях атмосфера на крехко, но постоянно засилващо се другарство. Имаше дори предпазлив оптимизъм, може би основан на това, че те все още са живи, докато толкова много други хора бяха мъртви.