— За съжаление не съм прошарена.
— Няма нищо. Още по-малко си стар глупак.
Тя тихо се изсмя.
— Харесва ми иронията в това — каза Уитмън. — Док. Да-а, и когато си помисля как си забила дулото на револвера в корема на Джийн Тър, всичко си отива на мястото.
Заредиха още две пушки.
— Тал, защо са всичките тези оръжия за малък участък в градче като Сноуфилд?
— Когато искаш да получаваш от съответните щатски и федерални фондове за окръжния правоохранителен бюджет, налага се да изпълняваш техните изисквания за всякакви смешни неща. Едно от изискванията е да имаш минимални арсенали в полицейските участъци. Сега… значи… може би трябва да сме доволни, че имаме всичката тази железария.
— Особено ако има по кого да стреляме.
— Подозирам, че ще има — отвърна Тал. — Ще ти кажа нещо.
— Какво?
Хубавото му тъмно лице можеше да изглежда и объркващо сурово.
— Смятам, че стрелянето по хора не трябва да те притеснява. Някак не ми се вярва, че си имаме работа с хора.
Брайс набра частния, нефигуриращ никъде номер на резиденцията на губернатора в Сакраменто и попадна на една прислужница, която заяви твърдо, че губернаторът не може да дойде на телефона, дори за обаждане от стар приятел, изпаднал в опасно за живота положение. Тя искаше от Брайс да остави съобщение. След това той говори с главния иконом, който също поиска от него да остави съобщение. Сетне, след като го свързаха, той говори с Гари По, главния политически помощник и съветник на губернатора Джек Ретлок.
— Брайс — каза Гари. — Джек не може да се обади в момента. Има много важна вечеря. Японския министър на търговията и генералния консул в Сан Франциско.
— Гари…
— Опитваме се с всички сили да спечелим новия японско-американски завод за електроника за Калифорния, страхуваме се, че може да отиде в Тексас или Аризона, може би дори в Ню Йорк. Господи, Ню Йорк!
— Гари…
— Защо изобщо имат предвид Ню Йорк с всички проблеми с работниците и тамошните данъци?
— Гари, млъкни.
— А?
Брайс никога не бе викал на някого. Дори Гари По — който можеше да говори по-бързо и по-високо от панаирен викач — бе шокиран и замълча.
— Гари, спешно е. Повикай Джек.
По отвърна обидено:
— Брайс, аз съм упълномощен да…
— Имам страшно много работа в следващите един-два часа, Гари. Ако доживея дотогава. Не мога да загубя петнадесет минути да ти разкажа всичко и после още петнадесет да го предадеш на Джек. Слушай, аз съм в Сноуфилд. Оказа се, че всички които живееха тук, са мъртви, Гари.
— Какво?
— Петстотин души.
— Брайс, това някаква шега ли е или…
— Петстотин умрели. Това е най-малкото. Сега ще викнеш ли Джек?
— Но Брайс, петстотин…
— Викни Джек, по дяволите!
По се замисли, после каза:
— Стари приятелю, дано наистина да си в беда. — Той остави слушалката и отиде да викне губернатора.
Брайс познаваше Джек Ретлок от седемнадесет години. Когато постъпи в полицията в Лос Анджелис, беше прикрепен към Джек през първата година. По това време Джек бе ветеран със седем години в полицията. И наистина Джек изглеждаше така ловък и опитен, че Брайс не вярваше да стане дори наполовина толкова добър полицай. След година обаче стана по-добър. Поискаха да останат в двойка, партньори. Но осемнадесет месеца по-късно на Джек му писна от съдебната система, която непрекъснато освобождаваше хулиганите, за чието вкарване в затвора той хвърляше толкова сили, напусна полицията и се захвана с политика. Като ченге бе събрал купища грамоти за храброст. Той повтори своя образ на герой в креслото на градския съвет на Лос Анджелис, после стана кмет, побеждавайки в изборите. Оттам скочи направо на губернаторското място. Кариерата му бе много по-впечатляваща от колебливия успех на Брайс до шерифския пост в Санта Майра, но Джек винаги бе по-енергичния от двамата.
— Дуди? Ти ли си? — попита Джек, вдигайки слушалката в Сакраменто.
Дуди бе прякорът, с който той наричаше Брайс. Винаги бе казвал, че пясъчно русата коса, луничките, благото лице и кукленските очи на Брайс му напомнят за Хауди Дуди.
— Аз съм, Джек.
— Гари бълнува някакви небивалици…
— Истина е — отвърна Брайс и разказа на Джек всичко за Сноуфилд.
След като изслуша цялата история, Джек пое дълбоко въздух и рече:
— Иска ми се да беше пияница, Дуди.
— Не са пиянски приказки, Джек. Чуй ме, първо искам…
— Националната гвардия?
— Не! — каза Брайс. — Точно това искам да избегна колкото може по-дълго, ако имаме избор.
— Ако не използвам гвардията и другите сили на мое разположение и по-късно се окаже, че не съм ги изпратил веднага, ще ми трият сол на главата.