— Мога. Нещо друго?
— Ако се сетя за още нещо, няма да се замисля да го поискам.
— Да ти кажа Брайс, като на приятел, никак не ми харесва, че се намираш в такава ситуация. Но като губернатор страшно се радвам, че това попадна под твоята юрисдикция, каквото и по дяволите да е то. Тук има няколко първокласни задници, които да са развалили вече всичко, ако случаят бе попаднал в ръцете им. Досега, ако беше заразна болест, да са я разпространили в половината щат. На теб със сигурност можем да разчитаме там горе.
— Благодаря, Джек.
За момент и двамата замълчаха. После Редлок каза:
— Дуди?
— Да, Джек?
— Пази се.
— Ще се пазя, Джек — отвърна Брайс. — Е, трябва да се свържа с Копърфилд. Ще ти се обадя по-късно.
— Моля те, направи го, Брайс. Обади ми се по-късно. Да не изчезнеш, стари приятелю.
Брайс затвори телефона и огледа полицейското управление. Стю Уоргъл и Франк сваляха предния панел на радиостанцията. Тал и д-р Пейдж зареждаха оръжията Горди Брогън и малката Лайза Пейдж, най-едрият и най-дребният в групата, правеха кафе и нареждаха храна на една от работните маси.
Дори по средата на бедствието, помисли си Брайс, дори в Зоната на мрака, ние си искаме кафето и храната. Животът си тече.
Той вдигна слушалката да се обади на Копърфилд в Дъгуей, щата Юта.
Нямаше сигнал. Натисна няколко пъти бутона за прекъсване.
— Ало.
Нищо.
Брайс почувства, че някой или нещо слуша. Можеше да усети присъствието, точно както го бе описала д-р Пейдж.
— Кой е? — попита Брайс.
Всъщност не очакваше отговор, но получи. Не беше глас. Беше някакъв особен и все пак познат звук: писък на птици, може би чайки; да, чайки, летящи нависоко над бруления от вятъра бряг.
Звукът се промени. Стана тракащ. Като зърна в празна кратуна. Предупредителен звук на гърмяща змия. Да, без съмнение. Много ясен звук на гърмяща змия.
И изведнъж отново се промени. Електронно жужене. Не, не електронно. Пчели. Жужене на пчели, рояк пчели. И сега отново писъци на чайки. И гласът на друга птица, треперливо мелодично чуруликане.
И задъхване. Като уморено куче.
И ръмжене. Не на куче. Нещо по-едро.
И съскане на биещи се котки.
Въпреки че в самите звуци нямаше нищо особено заплашително — освен може би гърмящата змия и ръмженето, — Брайс го побиха тръпки.
Животинските звуци престанаха.
Брайс почака, заслуша се и попита:
— Кой е на телефона?
Никакъв отговор.
— Какво искаш?
От слушалката долетя друг звук и прободе Брайс като с ледена кама. Писъци. Мъжки, женски и детски. Много писъци. Десетки писъци. Не театрални писъци; не престорен ужас. Бяха истински, шокиращи писъци на прокълнати: писъци на силна болка, страх и разкъсващо душата отчаяние.
На Брайс му призля. Сърцето му биеше лудо.
Изглеждаше му като че се бе свързал със самия ад. Бяха ли това писъците на мъртъвците от Сноуфилд, запечатани на магнетофонна лента? От кого? Защо?
Един последен писък. Дете. Малко момиченце. Пищеше от ужас, сетне от болка, сетне от невъобразимо страдание, сякаш го разкъсваха. Гласът му се извиси спираловидно все по-високо и по-високо… Тишина.
Тишината бе дори по-лоша от писъците, защото неизвестното присъствие все още беше на линията, сега Брайс можеше да го усети още по-силно. Той бе поразен от съзнанието за абсолютно, безпощадно зло. То беше тук. Той бързо затвори телефона. Тресеше се. Не беше в опасност — и въпреки това целият трепереше.
Погледна през дървената преграда. Другите все още бяха заети със задачите, които им бе възложил. Всъщност никой не бе забелязал, че този разговор бе твърде по-различен от предишния.
Пот загъделичка врата му.
В края на краищата, трябваше да каже на другите какво се бе случило. Ала не точно сега. Защото точно сега не можеше да контролира гласа си. Щяха да чуят вълнението в гласа му и щяха да разберат, че това странно преживяване силно го е разтърсило.
Докато пристигнат подкрепленията, докато не се установят на позиции в Сноуфилд, докато страхът им не попремине, не беше разумно другите да го видят тресящ се от ужас. В края на краищата, те чакаха от него да ги ръководи; той нямаше намерение да ги разочарова.
Пое дълбоко въздух.
Вдигна слушалката и веднага чу сигнала за свободно.
С огромно облекчение набра номера на Поделението за гражданската отбрана на ХБВ в Дъгуей, Юта.
Лайза харесваше Горди Брогън.
На пръв поглед той изглеждаше застрашителен и намусен. Беше толкова едър и ръцете му толкова големи, че й напомняше за чудовището на Франкенщайн. Всъщност лицето му бе доста привлекателно, ала като се намръщеше, дори когато не беше ядосан, дори когато просто се безпокоеше за нещо или мислеше усилено, веждите му се съединяваха страховито и тъмните му очи ставаха почти черни.