Усмивката го преобразяваше. Беше удивително. Когато Горди се усмихнеше, човек веднага разбираше, че това е истинският Горди Брогън. Разбираше, че другият Горди — онзи, който си е помислил, че вижда, когато Горди е бил намръщен или когато лицето му си е почивало — е бил само плод на въображението. Неговата топла, широка усмивка привличаше вниманието с добротата, която светеше в очите му, спокойствието, изписано на лицето му.
Когато човек го опознаеше, Горди му заприличваше на голямо бебе, нетърпеливо да бъде харесвано. Той беше от онези рядко срещани възрастни хора, които говорят с децата без смущение, снизходителност или покровителство. Беше дори по-добър от Джени в това отношение. И можеше да се усмихва дори в сегашното положение.
Когато наредиха храната на масата — консервирано месо, хляб, сирене, пресни плодове, понички и запарено кафе, — Лайза каза:
— Изобщо не ми приличаш на ченге.
— О? — отвърна Горди. — Как трябва да изглежда ченгето?
— Извинявай! Нещо лошо ли казах? „Ченге“ обидна дума ли е?
— В някои места. Например в затвора.
Тя бе удивена, че той все още може да се смее след всичко случило се тази вечер и каза:
— Сериозно. Как предпочитат пазителите на закона да бъдат наричани? Полицаи?
— Няма значение. Аз съм помощник-шериф, полицай, ченге — както ти харесва. Като изключим това дето мислиш, че не ти приличам на такъв.
— О, приличаш — отвърна Лайза. — Особено като се намръщиш. Но не приличаш на ченге.
— На какво ти приличам?
— Чакай да помисля. — Тя веднага се включи в тази игра, която отклоняваше мислите й от кошмарите наоколо. — Може би приличаш… на млад свещеник.
— Аз?
— Ами да, на амвона би бил направо фантастичен да произнасяш огнени проповеди. И те виждам как вкъщи с усмивка на лице изслушваш проблемите на хората.
— Аз, свещеник? — възкликна той, явно изненадан. — С твоето въображение, трябва да станеш писателка като пораснеш.
— Мисля да стана доктор като Джени. Докторът може да прави толкова добри неща. — Тя замълча. — Знаеш ли защо не приличаш на ченге? Не мога да си те представя да използваш това. — Тя посочи револвера. — Не мога да си представя да стреляш по някого. Дори и да го заслужава.
Тя се изненада от изражението, което се появи на лицето на Горди Брогън. Той видимо бе шокиран.
Преди Лайза да успее да попита какво има, лампите премигнаха.
Тя вдигна поглед.
Лампите премигнаха отново. И отново.
Тя погледна към прозорците. Навън уличните лампи също премигваха.
Не, помисли си тя. Не, моля ти се, Господи, не отново. Не ни потапяй отново в мрак; моля те, моля те!
Светлините угаснаха.
15
НЕЩОТО НА ПРОЗОРЕЦА
Брайс Хамънд се свърза с нощния дежурен офицер, който обслужваше линията за спешни случаи в Поделението за гражданска отбрана на отдела ХБВ в Дъгуей, Юта. Не беше нужно да обяснява дълго и го свързаха с частния телефон на генерал Гален Копърфилд. Копърфилд го изслуша, но не каза много. Брайс искаше да разбере дали е възможно някакъв биологичен или химичен агент да е причината за унищожението на хората в Сноуфилд. Копърфилд отвърна „Да“. Но това бе всичко. Той предупреди Брайс, че разговарят по линия, която не е изолирана и направи смътни, но твърди споменавания за секретна информация и разрешително за получаването й. Когато чу основното и само някои подробности, той грубо прекъсна Брайс и предложи да обсъдят останалото, когато се срещнат лице в лице.
— Чух достатъчно, за да се убедя, че моята организация трябва да се включи. — Генералът обеща да изпрати една полева лаборатория и екип изследователи в Сноуфилд до разсъмване или скоро след това.
Брайс вече оставяше слушалката, когато светлината премигна, намаля, премигна, затрептя и изгасна.
Затърси пипнешком фенерчето на бюрото пред себе си, откри го и светна.
При връщането си в участъка бяха намерили още две полицейски фенерчета с дълги дръжки. Горди бе взел едното, д-р Пейдж — другото. Сега двете светнаха едновременно, дълбаейки големи ярки рани в мрака.
Бяха обсъдили един план на действие, един ред, който да следват, ако светлините угаснат отново. Сега, както бяха планирали, всички отидоха в центъра на стаята, далеч от вратите и прозорците и се събраха в кръг, с лица навън и обърнати един към друг гърбове, намалявайки по този начин уязвимостта си.