— Господи, говорите като лунатици — възкликна Уоргъл.
Никой не му обърна внимание.
Те бяха преминали през огледалото. Невъзможното ставаше възможно. Врагът бе непознатото.
Лайза Пейдж се окашля. Лицето й бе пепеляво. С едва доловим глас тя каза:
— Може да е изплело паяжина някъде на тъмно, в мазе или пещера, може би е омотало липсващите хора в паяжината си, направило ги е на живи пашкули. Може би ги пази докато огладнее отново.
Ако абсолютно нищо не стоеше зад царството на възможното, ако дори най-ексцентричните теории можеха да бъдат верни, то тогава може би момичето е право, помисли си Брайс. Може би на някое тъмно място вибрира огромна паяжина, на която висят сто-двеста или дори повече хапки с размери на мъже, жени и деца, увити в индивидуални опаковки, за да се запазят пресни и за удобство. Може би някъде в Сноуфилд живи човешки същества са превърнати в отвратителен еквивалент на опаковани във фолио кексове, очакващи само да нахранят някакъв брутален, непредсказуемо зъл, загадъчно разумен ужас от друго измерение.
Не. Глупости.
От друга страна: възможно е.
Господи! Брайс приклекна пред късовълновото радио и разгледа обезобразените му вътрешности. Имаше скъсани проводници. Някои части бяха раздробени или смазани като с чук.
Франк каза:
— Трябва да са махнали капака, за да стигнат до частите, точно както и ние.
— Значи след като са разбили чарковете — каза Уоргъл, — са се погрижили отново да монтират капака?
— И защо изобщо са си създали толкова работа? — чудеше се Франк. — Могли са да извадят радиото от строя просто като изтръгнат шнура.
Лайза и Горди се появиха точно когато Брайс обръщаше гръб на радиото. Момичето каза:
— Храната и кафето са готови, ако някой има желание.
— Гладен съм — каза Уоргъл, облизвайки устни.
— Всички трябва да хапнем нещо, дори да не ни се иска — рече Брайс.
— Шерифе — каза Горди. — Лайза и аз се питахме какво е станало с животните, домашните животни. Спомнихме си за тях, когато ти разправяше, че си чул звуци от куче и котка по телефона. Сър, какво се е случило с всички животни?
— Никой не е забелязал куче или котка — каза Лайза. — Или пък чул лай.
Спомняйки си безмълвните улици, Брайс се намръщи и каза:
— Прави сте. Това е много странно.
— Джени казва, че в града е имало известен брой доста големи кучета. Няколко немски овчарки. Един доберман, който тя познава. Дори един датски дог. Не мислиш ли, че те трябва да са се съпротивлявали? Не мислиш ли, че някои от кучетата са успели да избягат? — попита момичето.
— Добре — каза бързо Горди, изпреварвайки отговора на Брайс, — значи може би то е било достатъчно голямо да се справи с едно обикновено ядосано куче. Добре, значи ние знаем също така, че куршумите не го спират, което показва, че сигурно нищо не може да го спре. То изглежда е голямо и силно. Обаче, сър, голямо и силно не означава непременно много нещо за една котка. Котките са бързи като светкавица. Трябва да е нещо страшно много коварно, за да се справи с всички котки в града.
— Много коварно и много бързо — каза Лайза.
— Да-а — каза разтревожено Брайс. — Много бързо.
Джени точно бе започнала да яде сандвича си, когато шерифът Хамънд седна на един стол до бюрото и постави чинията на коленете си.
— Имаш ли нещо против да ти правя компания?
— Съвсем не.
— Тал Уитмън ми разказа, че си била бичът на местната моторизирана банда.
Тя се усмихна.
— Тал преувеличава.
— Този човек не знае да преувеличава — отвърна шерифът. — Нека ти разкажа нещо за него. Преди шестнадесет месеца бях за три дни на една конференция в Чикаго и когато се завърнах, Тал бе първият човек, когото видях. Попитах го дали се е случило нещо докато ме е нямало, а той отвърна, че всичко било както обикновено — пияни шофьори, сбивания по баровете, няколко кражби, разни КНД…
— Какво е КНД? — попита Джени.
— О, това са случаите с котка на дърво.
— В действителност полицаите не спасяват котки, нали?
— Да не ни мислиш за безсърдечни? — попита той, преструвайки се на възмутен.