— Бих искал да поръчам от вашите кроасани.
— Да, сър — отвърна сервитьорът.
— Хрупкави ли са?
— Да, сър. Доста.
— О, много добре. И яйца — каза Флайт. — Две хубави яйца, разбира се, рохки, с препечена филийка с масло.
— Препечена филийка? — запита сервитьорът. — В добавка към двата кроасана, сър?
— Да, да — отвърна Флайт, докосвайки леко с пръсти захабената яка на бялата си риза. — И резенче бекон с яйцата.
Сервитьорът премигна:
— Да, сър.
Най-после Флайт вдигна поглед към Бърт Сандлър:
— Какво е закуската без бекон? Прав ли съм?
— Аз също съм почитател на яйцата с бекон — съгласи се Бърт Сандлър, усмихвайки се насила.
— Много разумно от ваша страна — каза дълбокомислено Флайт. Неговите телени очила се бяха смъкнали почти до върха на зачервения му нос. Той ги намести с дълъг, тънък пръст.
Сандлър забеляза, че частта от рамките, която свързваше двете стъкла, бе чупена и после запоявана. Поправката бе така видимо любителска, че той заподозря, че Флайт сам е запоил рамките, за да спести пари.
— Имате ли хубави свински наденички? — попита Флайт сервитьора. — Не ме лъжете. Ще ги върна веднага, ако не са от най-високо качество.
— Наденичките ни са много добри — увери го сервитьорът. — Аз също съм пристрастен към тях.
— Наденички тогава.
— Вместо бекона ли, сър?
— Не, не, не. В добавка — отвърна Флайт, сякаш въпросът на сервитьора бе не просто любопитство, а признак на ограниченост.
Флайт бе на петдесет и осем години, ала изглеждаше поне с десет години по-стар. Тънката му бяла коса се къдреше по главата и се извиваше около големите му уши като пукаща от статично електричество. Вратът му бе мършав и набръчкан; раменете му бяха тесни; тялото му бе само кости и сухожилия. Човек имаше основание да се усъмни дали наистина може да изяде всичко, което бе поръчал.
— Картофи — каза Флайт.
— Много добре, сър — отвърна сервитьорът, записвайки поръчката в бележника си, вече почти изписал страницата.
— Имате ли подходящи сладкиши? — попита Флайт.
Сервитьорът, образец за поведение в тези обстоятелства, не направи ни най-малък намек за удивителната лакомия на Флайт, но погледна към Бърт Сандлър така, сякаш искаше да каже: „Вашият дядо безнадежден склеротик ли е, сър, или на тази възраст е състезател по маратон, който се нуждае от много калории?“
Сандлър само се усмихна.
На Флайт сервитьорът каза:
— Да, сър, имаме няколко вида пасти. Има вкусен…
— Избери и донеси няколко — рече Флайт. — В края на закуската, естествено.
— Оставете това на мен, сър.
— Добре. Много добре. Отлично! — каза Флайт, грейнал. Накрая, с известно нежелание, остави менюто.
Сандлър едва не въздъхна от облекчение. Той поръча портокалов сок, яйца, бекон и препечена филийка, докато в същото време професор Флайт оправяше повехналия карамфил, който бе забоден на ревера на поизлъскания му син костюм.
Когато Сандлър завърши поръчката си, Флайт се наведе към него заговорнически:
— Ще пийнете ли малко шампанско, г-н Сандлър?
— Бих пийнал една-две чаши — отвърна Сандлър, надявайки се бълбукащата течност да отпусне мозъка му и да му помогне да формулира някакво приемливо обяснение за това разточителство, някаква правдоподобна история, която да убеди дори пестеливите чиновници в счетоводството, които щяха да се ровят в тази сметка с електронен микроскоп.
Флайт погледна към сервитьора.
— Тогава по-добре донеси две бутилки.
Сандлър, който пиеше вода с лед, едва не се задави. Сервитьорът си отиде, а Флайт се загледа навън през набраздения от дъжда прозорец до тяхната маса.
— Отвратително време. Така ли е в Ню Йорк през есента?
— Има дъждовни дни. Но понякога есента е прекрасна в Ню Йорк.
— И тук е така — каза Флайт. — Макар да ми се струва, че ние имаме повече такива дни от вас. Репутацията на Лондон за дъждовно време не е напълно незаслужена.
Професорът поддържаше банален разговор до сервирането на шампанското и хайвера, сякаш се страхуваше, че щом приключи обсъждането на работата, Сандлър бързо ще откаже останалото от поръчката.
Същински дикенсов герой, помисли си Сандлър.
Веднага след като вдигнаха тост, пожелавайки си взаимно щастие, и пийнаха от шампанското, Флайт каза:
— Значи вие сте изминали целия този път от Ню Йорк, за да ме видите, така ли? — Очите му бяха весели.
— Всъщност за да се срещна с няколко писатели — отвърна Сандлър. — Всяка година правя това пътуване. Разузнавам за пишещи се книги. Английските автори са популярни в Щатите, особено писателите на криминални романи.
— Маклийн, Фолет, Форсайт, Бегли, такива ли?