19
В ПОТАЙНА ДОБА
Хотелът приличаше на крепост.
Брайс бе доволен от извършените приготовления.
Накрая, след двучасов непосилен труд, той седна на една маса в ресторанта, пиейки безкофеиново кафе от бяла керамична чаша със синия герб на хотела.
С помощта на десетте полицаи, които пристигнаха от Санта Майра, до един и тридесет сутринта бяха извършени много неща. Едното от двете помещения бе превърнато в обща спалня; на пода бяха наредени двадесет матрака, достатъчно за настаняване на една смяна от изследователския екип, дори и след като пристигнеха хората на генерал Копърфилд. В единия край на другата половина на ресторанта бяха поставени няколко маси, където можеше да се сервира по времето за хранене. Кухнята бе изчистена и подредена. Обширното фоайе бе превърнато в огромен оперативен център, с бюра, пишещи машини, картотеки, информационни табла и голяма карта на Сноуфилд.
Освен това бе извършена основна проверка на хотела и взети мерки за предпазване от вмъкване на врага. Двата странични входа — единият през кухнята, другият през фоайето — бяха заключени и заковани с дебели дъски; Брайс бе заповядал тези допълнителни мерки, за да спести поставянето на охрана на тези входове. Вратата към аварийната стълба бе също така закована; нищо не можеше да се качи или слезе от по-горните етажи и да ги изненада. Сега само два малки асансьора свързваха фоайето с горните етажи, а до тях бяха поставени двама пазачи. Един друг пазач стоеше до главния вход. Една команда от четирима души бе установила, че всички стаи на горните етажи са празни. Друга команда се бе уверила, че всички прозорци на приземния етаж са заключени; освен това, повечето от тях бяха слепени при боядисване. Въпреки това прозорците бяха слабото място в тяхното укрепление.
Най-малкото, помисли си Брайс, ако нещо се опита да влезе вътре през някой прозорец, трясъкът от счупени стъкла ще ни предупреди.
Бяха взети и множество други предпазни мерки. Обезобразеното тяло на Стю Уоргъл временно бе оставено в едно служебно помещение, свързано с фоайето. Брайс бе съставил график за дванадесетчасови дежурства за следващите три дни, в случай че кризата продължеше толкова дълго. Накрая той не се сети за нищо друго, което можеше да бъде направено до разсъмване.
Сега Брайс седеше сам на една от кръглите маси в трапезарията и пиеше кафе, опитвайки се да проумее събитията от тази вечер. Постоянно му се въртеше една нежелана мисъл:
„Мозъкът му го нямаше. Кръвта му бе изсмукана — до последната капка.“
Той се опита да отпъди отвратителната гледка на унищоженото лице на Уоргъл, изправи се, отиде за още кафе и се върна обратно на масата.
Хотелът бе съвсем тих.
На една друга маса, трима от дежурните — Мигел Ернандес, Сам Потър и Хенри Уонг — играеха карти, но почти не говореха. Когато говореха, шепнеха. Хотелът бе съвсем тих.
Хотелът бе крепост.
Хотелът бе крепост, дявол да го вземе.
Ала беше ли безопасен?
Лайза си избра един матрак в дъното на общата спалня, където можеше да се облегне на голата стена.
Джени разгъна едно от двете одеяла, сгънати в края на всеки матрак и зави момичето.
— Искаш ли още едно?
— Не — отвърна Лайза. — Това е достатъчно. Все пак ми е непривично да си лягам с дрехите.
— Нещата скоро ще се нормализират — каза Джени, но дори докато изричаше това твърдение, усети колко глупаво звучеше то.
— Ще спиш ли?
— Не веднага.
— Иска ми се да го направиш — каза Лайза. — Искам да си легнеш на съседния матрак.
— Не си сама, момичето ми. — Джени я погали по косата.
Няколко полицаи — включително Тал Уитман, Горди Брогън и Франк Отри — бяха легнали на импровизираните си легла. Трима тежко въоръжени дежурни щяха да ги пазят през цялата нощ.
— Ще изгасят ли лампите? — попита Лайза.
— Не. Не можем да рискуваме.
— Добре. Достатъчно са мъжделиви. Ще останеш ли при мен докато заспя? — попита Лайза, изглеждайки много по-малка от своите четиринадесет години.
— Разбира се.
— И ще си говориш с мен.
— Разбира се. Но ще разговаряме тихо, за да не смущаваме останалите.
Джени легна до сестра си и подпря глава с една ръка.
— За какво искаш да си говорим?
— Все едно. За всичко. За всичко, освен… тази нощ.
— Добре, искам да те попитам нещо — рече Джени. — Не е за тази нощ, а за нещо, което каза по-рано. Спомняш ли си когато седяхме на пейката пред затвора и чакахме шерифа? Спомняш ли си как говорехме за Мама и ти каза, че Мама често… често се хвалила с мен?
Лайза се усмихна.