— Нейната дъщеря, докторката. О, тя толкова се гордееше с теб, Джени.
Както и първия път, това твърдение обърка Джени.
— И Мама никога не ме е обвинявала за удара на Татко? — попита тя.
Лайза се намръщи.
— Защо да те обвинява?
— Ами… защото предполагам, че съм му причинила душевна болка. Душевна болка и тревоги.
— Ти? — попита Лайза, удивена.
— И когато докторът на Татко не могъл да контролира високото му кръвно налягане и после той получил удар…
— Според Мама, единствената лоша постъпка в целия ти живот е, когато си решила да боядисаш в черно шарената котка за празника на Вси светии.
Джени се засмя от изненада.
— Забравила съм това. Тогава бях само на осем години.
Те се усмихваха една на друга и в този момент се чувстваха по-близки и от сестри. После Лайза рече:
— Защо смяташ, че Мама те вини за смъртта на Татко? Тя стана по естествени причини, нали? Удар. Как би могло да бъде по твоя вина?
Джени се замисли, връщайки се тринадесет години назад. Това, че майка й не я бе обвинявала за смъртта на баща й, беше голямо облекчение за нея. Чувстваше се свободна за пръв път откакто бе на деветнадесет години.
— Джени?
— М-м-м?
— Плачеш ли?
— Не. Добре съм — отвърна тя, преглъщайки сълзите си. — Ако Мама не ми е била сърдита, сигурно е било неправилно да се самообвинявам. Просто съм щастлива, скъпа. Щастлива от това, което ми каза.
— Но какво смяташ, че си сторила? Ако ще бъдем добри сестри, не трябва да имаме тайни. Кажи ми, Джени.
— Това е дълга история, сестричке. Ще ти я разкажа някой ден, но не сега. А сега, разкажи ми всичко за себе си.
Те разговаряха за обикновени неща още няколко минути и очите на Лайза започнаха да се затварят.
Джени си припомни кротките очи на Брайс Хамънд.
И очите на Джейкъб и Айда Либерман, бляскащи от отрязаните им глави. И очите на полицая Уоргъл. Изчезнали. Онези угаснали, пусти гнезда в празния череп.
Опита се да отклони мислите си от този ужас, от този ясно запечатан в паметта й, символизиращ смъртта поглед. Но умът й продължаваше да се връща към тази картина на чудовищно насилие и смърт.
Искаше й се до нея да има някой, с когото да поговори и да заспи. Както тя бе направила с Лайза. Нощта се очертаваше да бъде неспокойна.
В служебното помещение, което бе свързано с фоайето и се допираше до асансьорната шахта, светлината бе угасена. Нямаше прозорци.
Из стаята се носеше слаба миризма на препарати за почистване. Пинезол, Лизол. Мебелочистител. Подова вакса. Всичко бе подредено на рафтове до стената.
В десния ъгъл, най-отдалечения от вратата, имаше дълга метална мивка. От кранчето капеше вода — по капка на всеки десет-петнадесет секунди. Всяка капка удряше в металното дъно с мек глух звук.
По средата на стаята, потънал в мрак както всичко останало, обезобразеният труп на Стю Уоргъл лежеше покрит върху масата. Всичко бе неподвижно. Освен монотонните капки вода.
Във въздуха се долавяше напрегнато очакване.
Франк Отри се бе завил през глава, очите му бяха затворени. Мислеше за Рут. Висока, гъвкава, Рути с милото лице. Рути с тихия и все пак ясен глас, Рути с гърления смях, който много хора намираха за заразителен, неговата съпруга от двадесет и шест години. Тя бе единствената жена, която някога бе обичал; и още я обичаше.
Той бе разговарял с нея по телефона няколко минути преди да потеглят. Не можеше да й каже много за това, което ставаше — каза й само, че в Сноуфилд е обявено обсадно положение, че ще държат това в тайна колкото е възможно по-дълго и че както изглежда няма да се прибере в къщи тази нощ. Рути не настоя за подробности. Тя беше добра съпруга на военен през всичките години на службата му. И все още беше такава.
Да мисли за Рут бе основната му психологическа защита. В моменти на стрес, страх, болка и депресия, той просто мислеше за Рут, концентрираше се единствено върху нея и изпълненият с конфликти свят изчезваше. За човек, прекарал толкова много от живота си в опасна работа, за човек, чиито занимания рядко му позволяваха да забрави, че смъртта е съществена част от живота, жена като Рут бе необходимо лекарство, ваксина срещу отчаянието.
Горди Брогън се страхуваше да затвори очи. Всеки път, когато ги затваряше, се потапяше в кървави видения, които изплуваха от собствения му мрак. Сега лежеше под одеялото, втренчил очи в гърба на Франк Отри.
Горди съставяше мислено молбата си за напускане до Брайс Хамънд. Нямаше да може да я напечата и представи до приключването на тази работа в Сноуфилд. Не искаше да изостави колегите си посред битката; не беше справедливо. Всъщност можеше да им бъде полезен, като се имаше предвид, че изглежда нямаше да му се наложи да стреля по хора. Обаче в момента, в който всичко свършеше, в момента, в който се върнеха в Санта Майра, той щеше да напише молбата и да я връчи собственоръчно на шерифа.