У Горди вече нямаше никакво съмнение: полицейската работа не беше — и никога не е била — за него.
Той все още беше млад; имаше време да смени професията си. Причината да стане полицай в известен смисъл беше акт на бунт спрямо родителите му, защото това бе последното нещо, което те биха желали. Те бяха забелязали нежността, с която се отнасяше към животните, способността му бързо да печели доверието и приятелството на всяко четириного същество точно за една минута и се надяваха той да стане ветеринарен лекар. Горди се задушаваше от неотслабващата обич на майка си и баща си и когато те го подтикваха към кариера във ветеринарната медицина, той отхвърли тази възможност. Сега разбираше, че те са били прави и са желали единствено най-доброто за него. Наистина, дълбоко в себе си, той винаги бе смятал, че те са прави. Той беше лечител, а не пазител на реда.
Освен това, униформата и значката го привличаха, защото да си ченге изглеждаше добър начин да докажеш своята мъжественост. Въпреки огромния си ръст и мускули, въпреки острия си интерес към жените, той винаги бе вярвал, че другите го мислят за хермафродит. Като момче не се интересуваше от спорта, който бе завладял всичките му връстници от мъжки пол. А непрекъснатите разговори за коли го отегчаваха. Интересите му бяха насочени другаде и за някои изглеждаше изнежен. Въпреки че нямаше особен талант, обичаше да рисува. Свиреше на валдхорна. Природата го привличаше и той ненаситно можеше да наблюдава птиците. Отвращението му към насилието не бе придобито като възрастен; още от дете избягваше сблъсъците. Неговото миролюбие и сдържаността му в компания на момичета го правеха да изглежда, поне според него, някак не съвсем мъжествен. Ала сега, най-сетне, той разбираше, че не е нужно да доказва каквото и да било.
Трябва да се учи, да стане ветеринар. Щеше да е доволен. И родителите му щяха да са щастливи. Животът му пак щеше да потече в правилното русло.
Той затвори очи, въздъхна, искаше да заспи. Ала от тъмнината изникваха кошмарни видения на отрязани глави на кучета и котки, на разчленени и осакатени животни.
Бързо отвори очи, задъхвайки се.
Какво се беше случило с всички животни в Сноуфилд?
Служебното помещение до фоайето.
Без прозорци, без светлина.
Монотонният звън на капеща вода о металната мивка бе спрял.
Ала вече не бе тихо. Нещо помръдна в мрака. Издаваше тих, мокър, потаен звук, движейки се в съвсем тъмната стая.
Джени не успя да заспи и се отправи към ресторанта, наля си кафе и се присъедини към шерифа на ъгловата маса.
— Лайза спи ли? — попита той.
— Като пън.
— Как се справяш? Трябва да ти е много тежко. Всичките ти съседи, приятели…
— Трудно е да се скърби както му е редът — каза тя. — Някак си съм вцепенена. Ако се оставя да реагирам на всяка смърт, която има въздействие върху мен, да съм се подула от плач. Ето защо съм оставила чувствата си да се вцепенят.
— Напълно естествена реакция. Така се справяме всички.
Пиха още кафе, разговаряха за дребни неща. И тогава той попита:
— Омъжена ли си?
— Не. А ти?
— Бях.
— Разведен ли си?
— Тя почина.
— О, Господи, разбира се. Четох във вестниците. Извинявай. Преди година, нали? Автомобилна катастрофа?
— Връхлетя я камион.
Тя гледаше очите му и й се стори, че се замъглиха и вече не бяха толкова сини.
— Как е синът ти?
— Все още е в кома. Не вярвам някога да излезе от нея.
— Съжалявам, Брайс. Наистина съжалявам.
Той хвана чашата си с две ръце и се загледа в кафето.
— Състоянието на Тими е такова, че всъщност за него ще бъде облекчение, когато накрая угасне. Бях като зашеметен известно време. Не чувствах нищо, не само емоционално, но и физически. Веднъж порязах пръста си докато разрязвах един портокал и опръсках цялата кухня с кръв и дори изядох няколко парчета портокал, по които имаше кръв, преди да забележа, че нещо не е наред. Дори тогава не почувствах някаква болка. Неотдавна започнах да разбирам, да се примирявам. — Той вдигна очи и срещна погледа на Джени. — Много странно, откакто съм в Сноуфилд, сивотата изчезна.
— Сивотата?
— От дълго време този цвят бе заличил останалите. Всичко беше сиво. Но тази нощ — точно обратното. Тази нощ имаше толкова много възбуда, толкова много напрежение, толкова много страх, че всичко изглеждаше изключително ярко.
Тогава Джени разказа за смъртта на майка си, за изненадващо силното въздействие, което бе изпитала, въпреки дванадесетте години на частично отчуждение, което би трябвало да смекчи удара.